— Не! Стига!
— … че ти си била съучастничка на насилниците. Че това се е случило заради теб, защото ти си ги насърчила да продължат.
— Не! — ридаеше жената. — Не бях аз, а Джорджия! Джорджия ги насърчаваше!
Пайпър усети как се изпълва с вледеняваща погнуса. Жена. Там е имало жена. Алената пукнатина в главата й зейна още по-широко. Скоро щеше да започне да бълва лава.
— Кажи ми имената им — изрече глухо.
И Сами й ги каза.
14.
Джаки Уетингтън и Линда Евърет бяха паркирали пред „Фуд Сити“. Супермаркетът щеше да затвори в пет следобед вместо в осем вечерта, ето защо Рандолф ги бе изпратил да се погрижат това да не предизвика някакви безредици. Идеята му обаче се оказа нелепа, защото магазинът бе полупразен. На паркинга му имаше не повече от десетина коли, а купувачите вървяха бавно и унесено, сякаш бяха измъчвани от един и същи кошмар. Двете полицайки установиха, че само една от касите работи. Тийнейджърът Брус Ярдли, който седеше там, приемаше само пари в брой и бележки за вересия вместо обичайните кредитни карти. Щандът за говеждо и свинско месо бе напълно опустошен; беше останало само пилешко и като че ли единствено рафтовете с консервирани и сушени храни изглеждаха добре заредени.
Тъкмо изчакваха и последните клиенти да си тръгнат, когато мобилният телефон на Линда иззвъня. Щом зърна входящото обаждане на дисплея, стомахът моментално я присви. Търсеше я Марта Едмъндс — жената, която се грижеше за Джанел и Джуди, докато двамата с Ръсти бяха на работа… Линда набра номера й, за да може разговорът да бъде за нейна сметка, и докато чакаше да се свърже, си помисли, че от появата на Купола насам те май почти непрестанно бяха на работа.
— Марта? — каза, молейки се да не се е случило нищо и Марта да й звъни, за да я попита дали може да заведе момичетата в парка или нещо подобно. — Всичко наред ли е?
— Ами… да, предполагам… — Тревогата в гласа на Марта накара Линда да изтръпне. — Нали се сещаш за ония пристъпи…
— О, божичко! Пак ли получи такъв?
— Така ми се струва — отвърна другата жена и заговори по-бързо: — Сега са добре, вече нищо им няма, в другата стая са, бузките им вече не са бледи…
— Какво стана? Кажи ми!
— Бяха на люлките. Аз се занимавах с цветята, подготвях ги за зимата…
— Марта, моля те! — извика Линда и Джаки положи ръка на рамото й.
— Извинявай. По някое време започна да стене и се обърнах. Попитах я: „Миличка, добре ли си?“ Тя обаче не ми отговори, а само се изхлузи от люлката и се отпусна на земята под нея — нали се сещаш, че отдолу е издълбано от крачетата на децата… Не падна или нещо такова, просто си седна. Гледаше втренчено някъде пред себе си и правеше онова нещо с устните си… примлясването, за което ми каза да внимавам. Втурнах се към нея… разтърсих я лекичко… и тя ми каза… чакай да се сетя…
„Ето, че пак се започва — помисли си Линда. — Спрете Хелоуин, трябва да спрете Хелоуин.“
Ала не беше това. Оказа се нещо съвсем различно.
— Каза ми: „Розовите звезди падат. Розовите звезди падат в редици.“ После добави: „Толкова е тъмно и всичко мирише гадно.“ Тогава се свести и вече всичко е наред.
— Слава богу — въздъхна облекчено Линда и мислите й се насочиха към петгодишната й дъщеря. — Джуди добре ли е? Тя разстрои ли се?
Марта й отговори след дълга и тягостна пауза.
— Ох, мила…
— Марта! — вцепени се Лина. — Какво има? Какво искаш да кажеш с това „ох, мила“?
— Беше Джуди, Линда. А не Джанел. Този път беше Джуди.
15.
„Искам да поиграем на онази, другата игра, която ми обеща!“ — беше казал Ейдън на Каролин Стърджис, докато разговаряха в парка с Ръсти. „Другата игра“ беше „Червено/зелено!“ макар че тя почти не си спомняше какви бяха правилата й (което не бе кой знае колко изненадващо, като се имаше предвид, че за последен път бе играла на нея като шест-седемгодишно хлапе).
Ала ето че щом застана до едно дърво в просторния двор на „праподобната“, ненадейно бе осенена от спомена за правилата. Колкото и изненадващо да звучи, същото се случи и с Търстън, който изглежда не само имаше желание да се включи в играта, но и изгаряше от нетърпение да го стори.
— Запомнете! — инструктира той децата (които досега явно не бяха имали възможност да се насладят на „Червено/зелено!“). — Тя може да брои до десет толкова бързо, колкото иска, и ако ви хване да се движите, когато се обърне и извика „Червено!“, вие трябва да се върнете на мястото, откъдето сте тръгнали.