— Няма да ме хване — заяви Алис.
— Нито пък мен — добави Ейдън.
— Ще видим — усмихна се Каролин и се обърна към ствола на дървото. — Едно, две, три, четири… пет, шест, седем… осем-девет-десет ЧЕРВЕНО!
Тя рязко се завъртя. Алис бе застинала насред гигантска крачка и лицето й грееше в широка усмивка, а Търстън (също усмихнат) бе протегнал ръце с разперени пръсти като вампир от старите филми. Единственият, който помръдваше лекичко, беше Ейдън, ала Каролин нямаше никакво намерение да го връща в изходна позиция. Момчето изглеждаше щастливо и тя за нищо на света не би помрачила доброто му настроение.
— Добре — кимна бавно тя. — Чудесни малки статуйки! Време е за втори рунд! — И Каролин се обърна към дървото, и се зае отново да брои, завладяна от древния, по детски очарователен страх да знае, че хората зад гърба й се приближаваха към нея. — Еднодве тричетири петшест седемосемдеветдесет ЧЕРВЕНО!
Тя се завъртя шеметно. Алис вече беше само на двайсетина крачки от нея, а Ейдън — на десетина крачки от сестра си. Момчето балансираше на един крак и белегът на коляното му едва се различаваше. Търс се намираше зад него; усмихваше се и бе притиснал ръка към гърдите си като античен оратор. Изглежда, Алис щеше да я достигне, но в това нямаше нищо лошо; в следващата игра момичето щеше да заеме мястото й и братчето й щеше да победи. Двамата с Търс щяха да се погрижат за това. Каролин отново се завъртя към дървото.
— Еднодветриче…
Тогава Алис изпищя.
Каролин се обърна и видя, че Ейдън Епълтън лежи на земята. Отначало си помисли, че хлапето все още се опитва да играе играта. Едното му коляно — това с белега, — беше вдигнато във въздуха, сякаш се опитваше да побегне, както си лежеше по гръб. Разширените му очи се взираха в небето, устните му оформяха буквата „О“, а отпред на шортите му се разширяваше тъмно петно. Тя се хвърли към детето.
— Какво му стана? — попита Алис и Каролин видя как стресът от този кошмарен уикенд се стоварва върху лицето й. — Добре ли е?
— Ейдън? — попита Търс. — Добре ли си, момко?
Момчето продължи да трепери, а устните му сякаш засмукваха невидима сламка. Вирнатото му краче се преви в коляното… и ритна във въздуха. Раменете му конвулсивно потръпнаха.
— Получил е някакъв пристъп — предположи Каролин. — Сигурно от превъзбуда. И мисля, че ще му мине от само себе си, стига да му дадем няколко мину…
— Падат розови звезди — изрече Ейдън. — И оставят следи след себе си. Красиво е. Страшно е. Всички ги гледат. Няма лакомства, няма номера. Трудно е да се диша. Викат му Готвача. Заради него е. Всичко е по негова вина.
Каролин и Търстън се спогледаха. Алис бе коленичила до братчето си и държеше ръката му.
— Розови звезди — повтори Ейдън. — Падат, падат и по…
— Събуди се! — кресна му момичето. — Стига си ни плашил!
Търстън Маршал я докосна нежно по рамото.
— Миличка, така не му помагаш…
Алис обаче не му обърна внимание.
— Събуди се, събуди се… ТЪПАК такъв!
И Ейдън се събуди. Изуменият му поглед се спря на обляното в сълзи лице на сестричката му. После погледна към Каролин и се усмихна. Това бе най-хубавата усмивка, която бе виждала през живота си.
— Победих ли? — попита хлапето.
16.
Генераторът в хранилището на градския съвет бе доста зле поддържан (някой бе сложил стар поцинкован леген под него, където да се събира изтичащото масло) и Ръсти предположи, че енергийната му ефективност навярно може да се мери с тази на хамъра на Големия Джим. Повече го интересуваше обаче сребристата газова бутилка, присъединена към него.
Барби хвърли бърз поглед на генератора, сбърчи нос при миризмата и се насочи към бутилката.
— Не е толкова голяма, колкото очаквах — каза, въпреки че бутилката бе доста по-голяма от тези, които използваха в „Дивата роза“, или онази, която бе сменил в дома на Бренда Пъркинс.
— На това му се вика „бутилка общински стандарт“ — отбеляза Ръсти. — Спомням си го от едно градско събрание миналата година. Сандърс и Рени ни проглушиха ушите как по-малките бутилки щели да ни спестят сума ти долари по време на „тези трудни времена на скъпа енергия“. Всяка е с вместимост три хиляди и двеста литра.