„Можеш да си позволиш да почакаш малко — изрече със спокоен (и в същото време твърд тон) гласът на Хауи в съзнанието й, — аз също изчаквах да събера определени доказателства, ала на твое място не бих чакал твърде дълго, скъпа. Защото колкото по-дълго продължи тази обсада, толкова по-опасен за теб ще стане той.“
Тя се сети как Хауи се бе спрял в онзи слънчев ден, за да притисне устни към нейните, преди да потегли с колата си за последен път. Познаваше устните му като своите и ги обичаше също толкова силно. Спомни си и как я бе погалил по шията. Сякаш бе предусетил наближаващия край и бе решил с едно последно докосване да компенсира всичко. Макар и да съзнаваше колко наивно-романтично звучи тази идея, на нея й се искаше да й повярва и очите й се изпълниха със сълзи.
Изведнъж принтираните страници и машинациите, описани в тях, вече й се струваха доста по-незначителни. Онова, което беше най-важно, бе празнотата, зейнала в нея — черната дупка, която се бе появила със светкавична бързина в живота й, изсмуквайки щастието и любовта, които бе приела за даденост. Бренда се запита дали горкият глупак Анди Сандърс се чувстваше по същия начин. Най-вероятно да.
„Ще изчакам двайсет и четири часа. Ако утре вечер Куполът все още е на мястото си, ще отида при Рени с тези материали — с копие на тези материали, и ще му кажа, че ще трябва да преотстъпи властта си в полза на Дейл Барбара. И ще му дам да разбере, че ако не го направи, ще прочете за своя бизнес с производство на наркотици във вестника.“
— Утре — измърмори Бренда и затвори очи. Две минути по-късно вече спеше дълбоко в стола на Хауи. В Честърс Мил настъпи време за вечеря. Някои ястия (в това число пилето със сметана за стотина души в „Дивата роза“) бяха приготвени на електрически или газови печки благодарение на генераторите, които все още работеха, обаче имаше и хора, които се върнаха към фурните на дърва — било за да пестят газта, било защото дървата бяха единственото гориво, с което в момента разполагаха. В резултат на това стотици комини забълваха дим, който се издигна в неподвижния въздух под невидимия свод на Купола.
И започна да се разстила като гъба.
5.
След като занесе Гайгеровия брояч — адресатът на доставката го прие с голяма охота и дори с нетърпение, обещавайки, че ще започне проверките с уреда още рано във вторник, — Джулия се запъти към магазина на Бърпи. Редом с нея вървеше и Хорас, вързан на каишка. Ромео й беше казал, че има в склада две нови копирни машини „Киосера“, при това все още в оригиналните си фирмени кашони. Бърпи бе готов да й преотстъпи и двете.
— Заделил съм настрана и малко газ — смигна й той, докато потупваше кучето. — Ще се погрижа да получиш това, което ти трябва — поне доколкото зависи от мен, де. Все пак вестникът не бива да спира, не съм ли прав? Точно в момента е по-важен от всякога, не мислиш ли?
Всъщност Джулия точно това си мислеше и му го каза.
— Голяма длъжница съм ти за всичко това, Роми — добави и го целуна по бузата.
— Очаквам голямо намаление на седмичната си реклама, когато всичко това приключи — ухили се той и потупа по носа си с показалец, сякаш вече имаха голяма тайна. А може би пък беше точно така.
Малко след като се раздели с Бърпи, мобилният й телефон изчурулика и Джулия го извади от джоба на панталона си.
— Ало?
— Добър вечер, госпожице Шамуей.
— О, полковник Кокс, колко се радвам да чуя гласа ви! — каза бързо тя. — Не можете да си представите колко се вълнуват провинциалните ни душици всеки път, когато ни се обаждат от столицата! Как е животът извън Купола?
— Като цяло животът си е чудесен — отвърна той. — С изключение на мястото, където се намирам аз! Знаете какво стана с ракетите, нали?
— Наблюдавахме ги как се забиват в преградата. Без да успеят да я пробият. За сметка на това обаче запалиха чудесен пожар от вашата страна…
— Вината за това не е моя…
— … и малко по-скромен от нашата.
— Търся полковник Барбара — заяви Кокс, — който би трябвало да носи със себе си проклетия телефон!
— Прав сте! — възкликна тя с най-жизнерадостния си тон. — А хората в проклетия Ад би трябвало да имат леденостудена лимонада!