Тя се спря пред бензиностанцията, която бе затворена. На витрината висеше парче картон, върху който на ръка бе надраскано: „РАБОТНО ВРЕМЕ ЗА УТРЕ ОТ 11 ДО 14 Ч. НЕ ИДВАЙТЕ В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ!“.
— Госпожице Шамуей…
— Ще обсъдим полковник Барбара само след минутка — каза Джулия. — За момента искам да разбера две неща. Първо, кога пресата ще бъде допусната до Купола? Защото американците заслужават да знаят повече, отколкото правителството им позволява, не мислите ли?
Очакваше полковникът да й каже: „не, не мисля“ и да добави, че нито „Ню Йорк Таймс“, нито Си Ен Ен ще бъдат допуснати до Купола в обозримо бъдеще, обаче Кокс я изненада:
— Вероятно в петък, ако никой от другите козове, които държим в ръката си, не проработи. Кое е другото нещо, което ви интересува, госпожице Шамуей? Бъдете кратка, ако обичате, защото не съм от пресцентъра. Нямам подобна квалификация.
— Вие ми се обадихте, така че ще се съобразявате с мен. Затова без оплаквания, полковник.
— Госпожице Шамуей, при цялото ми уважение към вас, вашият мобилен телефон не е единственият в Честърс Мил, с който мога да се свържа.
— Сигурна съм, че е така, но не мисля, че Барби ще разговаря с вас, ако ме пренебрегнете по такъв начин. И бездруго не е особено щастлив от перспективата да стане комендант на концлагер.
Кокс въздъхна.
— Какъв е въпросът ви?
— Искам да ми кажете температурата в южната или източната част на Купола — истинската температура, а не тази следствие на пожара, запален от вашите хора.
— Защо…
— Разполагате ли с тази информация, или не? Мисля, че разполагате или можете да я получите. Предполагам, че сега седите пред огромен екран и имате достъп до всичко, включително и размера на бельото ми. — Тя помълча и добави: — Кажете ли „шестнайсети“, този разговор приключва на секундата.
— Госпожице Шамуей, чувството си за хумор ли ми демонстрирате, или винаги сте си такава?
— Уморена съм и съм уплашена. Отдайте го на това.
Кратка пауза от страна на Кокс. Стори й се, че чува далечно тракане на компютърна клавиатура.
— Сега в Касъл Рок е осем цяло и три градуса по Целзий — каза накрая мъжът. — Сега доволна ли сте?
— Да. — Разликата не беше толкова голяма, както се бе опасявала, ала не бе и незначителна. — В момента съм пред термометъра на прозореца на бензиностанцията на Честърс Мил, полковник Кокс. И той показва четиринайсет цяло и пет градуса по Целзий. Това означава над шест градуса разлика между две места, които се намират на по-малко от трийсетина километра едно от друго. И ако тази вечер от Западен Мейн не се задава горещ атмосферен фронт, значи тук става нещо… Не сте ли съгласен?
Кокс не отговори на въпроса й; вместо това каза нещо, което насочи вниманието й в съвършено различна посока.
— Смятаме да опитаме с нещо друго. Около девет часа тази вечер. Това исках да кажа на Барби.
— Значи се надявате, че план Б ще свърши по-добра работа от план А. Точно в този момент обаче избраникът на президента храни насъбралото се множество в „Дивата роза“. С пиле със сметана, както твърди мълвата. — Тя зърна светлинките на ресторанта в другия край на улицата и осъзна колко е гладна.
— Ще ме изслушате ли, за да му предадете съобщението ми? — попита Кокс и Джулия ясно долови последните две думи от въпроса му, въпреки че не бяха изречени — „заядлива“ и „кучко“.
— С най-голямо удоволствие — изчурулика тя и се усмихна. Защото наистина бе заядлива кучка. Когато се налагаше.
— Ще приложим върху преградата експериментална киселина. Изкуствено синтезиран агент на базата на флуороводородната киселина. Девет пъти по-разяждаща от обикновената.
— Колко е хубав животът с химия!
— Казаха ми, че с нея теоретично може да се прогори дупка, дълбока три километра, в плътна скална маса.
— Имате невероятни колеги, полковник.
— Ще я приложим там, където Мотън Роуд пресича… — чу се шумолене на хартия — … където навлиза в границата на Харлоу. Очаквам да бъда там.
— Тогава ще кажа на Барби да натовари някой друг с миенето на съдовете.
— Вие ще ни удостоите ли с вашата компания, госпожице Шамуей?
Тя понечи да отвърне: „за нищо на света не бих пропуснала подобна възможност“, ала в същия миг сякаш портите на Ада се разтвориха и на улицата настана страшна суматоха.
— Какво става там? — разтревожи се Кокс.
Джулия не отговори. Тя затвори капачето на телефона и го пъхна в джоба си, докато тичаше към мястото, откъдето се чуваха виковете. И нещо друго. Нещо, което звучеше като ръмжене.