Трябваше да се направи нещо.
Само че първо трябваше да овладее гнева си. Не го ли стореше, гневът щеше да овладее нея.
Тя откачи повода от кукичката на вратата. Овчарката мигновено се изправи, замаха с опашка и наостри уши. Очите й блестяха.
— Хайде, Кловър. Отиваме да подадем жалба.
Излязоха навън толкова бързо, че кучето все още не бе успяло да оближе всички трохи от кексчетата, полепнали по муцуната му.
8.
Докато вървяха през парка с Кловър от дясната й страна, Пайпър почувства, че гневът й вече е под контрол. Щом дочу смеха обаче, това усещане се промени. Тъкмо наближаваха полицейското управление, когато забеляза същите онези „извънредни сътрудници“, чиито имена бе успяла да изкопчи от Сами Буши: Делесепс, Тибодо, Сиърлс и Джорджия Ру. Джорджия Ру, която според пострадалата ги беше насърчавала с виковете: „Дайте й да се разбере! Дайте й добър урок на тая лесба!“ Фреди Дентън също беше тук. Всички седяха на каменните стъпала пред участъка, пиеха кола и оживено разговаряха. Дюк Пъркинс никога не би допуснал подобно нещо и преподобната си каза, че ако можеше да ги види от мястото, където се намираше, навярно щеше да започне да се върти толкова бясно в гроба си, че да възпламени тленните си останки.
Мел Сиърлс каза нещо и всички отново избухнаха в смях, удряйки дланите си. Картър Тибодо бе прегърнал Джорджия Ру и върховете на пръстите му докосваха гърдите й. Тя добави нещо и компанията се засмя още по-гръмко.
Пайпър си каза, че навярно обсъждат изнасилването — колко добре са си прекарали — и след тази мисъл бащиният й съвет вече нямаше никакъв шанс. Онази Пайпър, която се грижеше за бедните и болните, която говореше на бракосъчетания и погребения и която всяка неделя изнасяше проповеди за милосърдието и толерантността, бе грубо изтикана в дъното на съзнанието й, откъдето можеше само да наблюдава случващото се през мътно, деформирано стъкло. На преден план излезе другата Пайпър — тази, която бе опустошила стаята си, когато беше на петнайсет години, проливайки сълзи не от тъга, а от ярост.
Между градския съвет и новата тухлена сграда на полицейското управление имаше малко площадче, известно като „Военният мемориал“. В центъра му се издигаше статуя на бащата на Ърни Калвърт — Лушън Калвърт, — който бе награден посмъртно със Сребърна звезда заради воинските си подвизи в Корея. Имената на другите загинали ветерани от Честърс Мил бяха гравирани в основата на статуята. Имаше и два флагщока — на единия бе закачено американското, а на другия — щатското знаме на Мейн със земеделеца, моряка и лоса. И двата флага висяха неподвижно на аленеещата светлина на скорошния залез. Пайпър Либи мина между тях, сякаш вървеше насън, а Кловър пристъпваше до дясното й коляно с наострени уши.
„Извънредните сътрудници“ на стълбите избухнаха в поредния смях и тя се замисли за троловете от приказките, които баща й понякога й четеше. Троловете в пещерата, които се смееха гръмогласно над купчините заграбено злато. В следващия миг обаче младежите я видяха и притихнаха.
— Добър вечер, уважаема преподобна — поздрави я Мел Сиърлс и се изправи, оправяйки важно колана си. „Изправя се в присъствието на жена — помисли си Пайпър. — Дали майка му го е научила на това? Вероятно. За разлика от изящното изкуство на изнасилването, което е усвоил някъде другаде.“
Младежът продължи да се усмихва, докато тя вървеше към стълбите, ала от един момент нататък усмивката му взе да се топи и на лицето му се изписа колебание. Сигурно бе забелязал изражението й. Тя все още не знаеше какво е изписано на лицето й. Съдейки по начина, по който се чувстваше, чертите й трябваше да са застинали. Вкаменени.
Пайпър забеляза, че най-едрият я наблюдава изпитателно. Лицето на Картър Тибодо бе също тъй безизразно, както навярно изглеждаше нейното. „Той е като Кловър — помисли си преподобната. — Подушва я. Яростта ми.“