Пайпър вече се качваше бавно по стълбите, притискайки лявата си ръка към тялото си. Лицето й представляваше кървава маска. Един зъб бе залепнал в ъгълчето на устата й и се поклащаше там като остатък от храна.
— РАЗКАРАЙ ГО ОТ МЕН! РАЗКАРАЙ ШИБАНОТО СИ КУЧЕ ОТ МЕН!
Преподобната тъкмо отваряше уста, за да каже на Кловър да престане, когато видя как Фреди Дентън изважда пистолета си.
— Не! — изкрещя жената. — Не, ще го накарам да спре!
Фред се обърна към Мел Сиърлс и посочи към кучето със свободната си ръка. Мел пристъпи напред и изрита овчарката в хълбока. Ритникът му беше много силен, понеже в гимназията се бе специализирал в шутирането от воле. Кучето бе запратено настрани и челюстите му изпуснаха кървящата, разкъсана длан на Тибодо, където два пръста сочеха в различни посоки, сякаш бяха изкривени пътни знаци.
— НЕ! — изкрещя отново Пайпър; толкова силно, че светът посивя пред очите й. — НЕ УБИВАЙТЕ КУЧЕТО МИ!
Фреди не й обърна никакво внимание. В същия миг Питър Рандолф изскочи от двойните врати с разпасана риза, разкопчани панталони и последния брой на списание „Сред природата“ (което четеше в тоалетната) в ръка, ала Дентън не обърна никакво внимание и на него. Той насочи автоматичния си пистолет към кучето и натисна спусъка.
Изстрелът проехтя оглушително сред заградения площад. Горната част от черепа на Кловър се разлетя сред облак от кръв и костици. Кучето направи една стъпка към крещящата си, окървавена господарка, после още една и се строполи на стълбите.
Все още с оръжие в ръка, Фред пристъпи напред и сграбчи преподобната за раненото й рамо. То моментално нададе безмълвен вопъл на пламтяща болка. Въпреки това тя не можеше да откъсне очи от немската овчарка, която бе отгледала от мъничко пале.
— Арестувана си, ненормална кучко — каза Фред и завря лицето си — пребледнялото си, плувнало в пот, чиито очи сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите — толкова близо до нейното, че слюнката му я опръска. — И всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу ненормалния ти задник.
От другата страна на улицата клиентите на „Дивата роза“ излизаха един след друг през вратите му. Сред тях беше и Барби, който все още носеше престилката и бейзболната си шапка. Джулия Шамуей обаче пристигна преди всички тях на площадчето.
Тя огледа бързо сцената, без да се спира толкова на подробностите, колкото да добие представа за общата картина — застреляно куче; скупчени полицаи; окървавена, пищяща жена, чието ляво рамо стърчи по-високо от другото; плешиво ченге — шибаният Фреди Дентън, — което я разтърсва за ранената ръка; и още повече кръв по стълбите, което означаваше, че Пайпър или е паднала, или е била блъсната.
Тогава Джулия направи нещо, което не бе правила никога през живота си; бръкна в чантата си, извади портфейла си, разтвори го и изкачи бързо стълбите, като го размахваше и викаше:
— Пресата е тук! Пресата е тук! Пресата е тук!
И може би точно заради нейните възгласи Дентън престана да разтърсва преподобната. Което не беше малко.
9.
Десет минути по-късно в кабинета, който съвсем неотдавна бе принадлежал на Дюк Пъркинс, Картър Тибодо седеше на диванчето под снимките и наградите на покойния шериф, закачени на стената, с превързано рамо и хартиени кърпички, омотани около дланта му. Джорджия седеше до него. На челото му бяха избили цели броеници от капки пот, но след като бе казал: „Не мисля, че имам нещо счупено“, той мълчеше.
Фред Дентън седеше на един стол в ъгъла. Пистолетът му лежеше на бюрото на шерифа. Беше го предал без възражения; само бе добавил: „Трябваше да го направя — вижте само ръката на Карт!“
Пайпър седеше зад бюрото, на стола, който сега принадлежеше на Питър Рандолф. Джулия бе попила по-голямата част от кръвта по лицето й с хартиени салфетки. Преподобната трепереше от преживяния шок и непоносимата болка, ала мълчеше, също като Тибодо. Очите й бяха бистри и ясни.
— Кловър му се нахвърли — рече тя и посочи с брадичка към Картър — едва след като той ме блъсна по стълбите. Тогава изпуснах повода от ръката си. Стореното от кучето ми е напълно оправдано. То просто ме защитаваше от криминално нападение.