Това бе Джоузеф Макклачи, на тринайсет години, познат още като „Маниака на маниаците“ и „Скелетор“12, живеещ на Мил Стрийт номер 19.
При ръст един и осемдесет и пет и тегло седемдесет килограма той наистина бе като скелет. И имаше невероятен ум. Остана в осми клас само защото родителите му бяха категорично против взимането на две учебни години за една.
Джо нямаше нищо против. Нали приятелите му (а той имаше изненадващо много приятели за кльощав тринайсетгодишен гений) бяха до него. Освен това учебната програма беше адски лесна, а и така имаше сума ти компютри на свое разположение; в Мейн всеки ученик от седми до десети клас разполагаше с достъп до компютър. Естествено някои от най-интересните интернет сайтове бяха блокирани, ала на Джо не му трябваше много време, за да се справи с подобни незначителни пречки. После с охота сподели новооткритата информация с дружките си, сред които бяха и неустрашимите скейтъри Нори Калвърт и Бени Дрейк. (Бени например обичаше да сърфира из сайта „Блондинки по бели бикинки“, докато седеше в библиотеката.) Това определено хвърляше светлина върху популярността на Джо, но не съвсем; хлапетата просто го смятаха за готин. Стикерът, залепен на раницата му, навярно го обясняваше най-добре. Той гласеше: „ОПЪЛЧВАЙ СЕ НА ТИРАНИЯТА“.
Джо беше пълен отличник, надежден и понякога страхотен баскетболист в средата на терена (взеха го в отбора на най-големите още когато беше в седми клас) и сравнително добър футболист. Свиреше криво-ляво на пиано и преди две години спечели второто място в годишния „Коледен общоградски конкурс на младите таланти“ с неистово смешен танцов номер под съпровод на парчето „Селската жена“ на кънтрипевицата Гретхен Уилсън. Изпълнението му накара възрастните в публиката да го аплодират бурно, докато буквално се превиваха от смях. Лиза Джеймисън, градската библиотекарка, заяви, че Джо спокойно би могъл да си изкарва прехраната с този номер, стига да иска, но амбицията му не беше да стане водевилна звезда.
— Работата беше нагласена — бе измърморил след състезанието Сам Макклачи, докато въртеше между пръстите си медала за второто място. И навярно бе така, защото за победител през онази година бе провъзгласен Дъги Туичъл, който по случайност беше и брат на градската съветничка Андрея Гринъл. Туич жонглираше с половин дузина индиански томахавки, докато пееше „Лунната река“.
Джо не го беше грижа дали работата е била нагласена или не. Бе изгубил интерес към танците както към много други неща, след като ги бе овладял до съвършенство. Дори любовта му към баскетбола, за която в пети клас бе смятал, че ще бъде вечна, вече гаснеше.
Единствено страстта му към интернет, тази електронна галактика от безкрайни възможности, ни най-малко не избледняваше с времето.
Всъщност амбицията му (която не смееше да сподели даже с родителите си) бе да стане президент на Съединените щати. „И кой знае… — мислеше си понякога Джо — … може пък да изпълня танцовия си номер на церемонията по встъпването в Белия дом. Записът й сигурно ще остане в канала за видеосподеляне Ютуб за вечни времена!“
По време на цялата първа нощ след появата на Купола Джо сърфираше из интернет. Семейство Макклачи не разполагаха с генератор, ала лаптопът на Джо току-що бе зареден и беше в пълна бойна готовност за подвизи. Освен това Плашилото предвидливо пазеше и пет-шест резервни комплекта батерии. Бе накарал и другите седем-осем хлапета от неофициалния им компютърен клуб да направят същото, а и знаеше къде биха могли да открият още, ако им потрябват. Макар че едва ли; все пак училището си имаше страхотен генератор и можеше направо да заредят компютрите си там. А дори и да го заключеха, портиерът — господин Олнът — без съмнение щеше да го пусне; той също се оказа страстен почитател на сайта „Блондинки по бели бикини“. Да не говорим колко пъти бе свалял безплатно кънтрипарчета с помощта на Джо.
Тази нощ Плашилото използва до краен предел възможностите на безжичния си интернет достъп, прехвърляйки се от блог на блог с пъргавината на жаба, подскачаща по нагорещени камъни. Всеки следващ блог беше още по-потресаващ от предишния; фактите бяха малко и конспиративните теории избуяваха като плевели. Джо бе напълно съгласен с родителите си, които наричаха вманиачените по световната конспирация „идиотите със станиолени шапки“13, но в същото време поддържаше и схващането, че ако виждаш много конски фъшкии, наблизо със сигурност се спотайва някое пони.
12
Злият антагонист с лице-череп от филма „Господари на вселената“ (1987) с участието на Долф Лундгрен. — Б.пр.
13
Според някои последователи на въпросните теории носенето на станиолена шапка предпазва от чужда намеса в съзнанието, като четене и внушаване на мисли, контрол над сънищата и т.н. — Б.пр.