Петимата повтаряха думите след Рандолф, фраза след фраза — Младши най-вляво, до него приятелят му Франки Делесепс, после Тибодо и гаджето му Ру, а най-вдясно Мелвин Сиърлс. На лицето на Сиърлс се мъдреше разсеяна, отнесена усмивка тип „тръгнал съм за селския панаир“. Шерифът с радост би изтрил тази усмивка от физиономията му, ако разполагаше с три седмици, за да обучи хлапетата (мамка му, и една щеше да му стигне), ала за момента беше с вързани ръце.
Единственото, за което не отстъпи пред Големия Джим, бе въпросът с огнестрелните оръжия. Рени настояваше новоназначените попълнения да бъдат въоръжени; твърдеше, че всички са „уравновесени, стабилни и богобоязливи млади хора“, и дори изтъкна, че би могъл сам да ги снабди с необходимото, ако полицията няма такава възможност.
Рандолф бе поклатил глава.
— Ситуацията е твърде деликатна. Нека първо да видим как ще се справят.
— Ако някой от тях пострада, докато ти стоиш отстрани и ги гледаш как се справят…
— Никой няма да пострада, Голям Джим — бе отвърнал шерифът, надявайки се, че не греши. — Все пак това е Честърс Мил, а не Ню Йорк Сити. Ако беше Ню Йорк, работата щеше да е друга.
3.
— … И ще правя всичко по силите си, за да закрилям и служа на хората от този град — отекнаха думите на Питър Рандолф.
Петимата ги повториха с такава невинност, сякаш бяха дечица от неделното училище. Дори разсеяно ухиленият Сиърлс ги изрече правилно. Да, определено изглеждаха добре. Нямаха огнестрелни оръжия — поне засега, — но пък имаха радиостанции. Както и палки. Стейси Могин (която също щеше да патрулира из града) бе изнамерила униформени ризи за всички, с изключение на Картър Тибодо. Не разполагаха с нищо, което да му стане, понеже бе изключително широк в раменете, обаче семплата синя риза, която той си бе донесъл от вкъщи, изглеждаше добре. Не беше униформена, но пък беше чиста. А и сребристата значка, закачена над левия му джоб, изпращаше достатъчно ясно послание. Може би всичко това щеше да се окаже за добро.
— С божията помощ — издекламира Рандолф.
— С божията помощ — повториха те.
С периферното си зрение шерифът видя как вратата се отваря и Големия Джим влиза в помещението. Той се присъедини към Хенри Морисън, сумтящия Джордж Фредерик, Фред Дентън и скептично гледащата Джаки Уетингтън в задната част на стаята. Рандолф знаеше, че Рени е дошъл, за да види как синът му полага клетвата. И защото все още се чувстваше гузен, задето се бе възпротивил на идеята за огнестрелните оръжия (да противоречи на Големия Джим за каквото и да било беше в дисхармония с всички принципи на гъвкавата му политическа натура), новият шериф реши да импровизира най-вече за да се хареса повече на градския съветник.
— И няма да допусна никой да се ебава с мен!
— И няма да допусна никой да се ебава с мен! — повториха новите попълнения, при това доста по-ентусиазирано отпреди. Вече всички се усмихваха. И се виждаше, че изгарят от нетърпение да излязат на улицата.
Големия Джим кимна одобрително и му даде знак с вдигнат палец, въпреки ругатнята. Рандолф изпита облекчение, без да си дава сметка, че един ден тези думи щяха да изплуват отново в съзнанието му, лишавайки го от покой: „И няма да допусна никой да се ебава с мен!“
4.
Когато същата сутрин Джулия Шамуей влезе в „Дивата роза“, установи, че повечето от хората, които обикновено закусваха там, ги нямаше; навярно бяха отишли или на църква, или на някоя от импровизираните сбирки в парка. Часът беше девет. Барби беше сам; нито Дуди Сандърс, нито Анджи Маккейн се виждаха, което не бе изненада за никого. Роуз бе отишла до супермаркета заедно с Ансън. Надяваха се да се върнат с достатъчно провизии, ала Барби беше скептичен; щеше да повярва едва когато видеше пълния багажник на пикапа.
— Кухнята е затворена до обяд — каза той, — но предлагаме кафе.
— А канелени ролца? — попита Джулия с плаха надежда в гласа си.
Младият мъж поклати глава.
— Роуз не е правила от тях. Не иска да натоварва излишно генератора.
— Права е — кимна жената. — Тогава само кафе.
Барби се приближи до масата й с кана в ръка и й наля.
— Изглеждаш уморена.
— Барби, тази сутрин всички изглеждат уморени. И уплашени до смърт.
— Какво става с вестника?
— Надявах се да е готов до десет, но най-вероятно ще стане за три следобед. Първият извънреден брой на „Демократ“ след голямото наводнение от 2003, когато Престил излезе от бреговете си.