— Тоби — проговори най-накрая, — приготви се за най-големия пикник и празник на открито, който този град е виждал някога. Хайде, размърдай се. Чака ни много работа.
9.
Ръсти беше на визитация с доктор Хаскел, когато уоки-токито, което Линда бе настояла да носи, избръмча в джоба му.
Гласът й звучеше металически, но отчетливо:
— Ръсти, трябва да се върна на работа. Рандолф казва, че този следобед половината град е тръгнал към невидимата преграда на шосе 119 — едните за молитвена среща, а другите — за демонстрация. Ромео Бърпи ще опъне шатра и ще продава хотдог, така че очаквай наплив от пациенти с чревни инфекции довечера…
Ръсти изсумтя.
— Ще трябва да оставя момичетата с Марта. — В гласа й се долавяха смущение и тревога; съзнаваше, че силите й не стигат, за да бъде навсякъде, но въпреки това не спираше да се терзае. — Ще я посветя в проблема на Джани.
— Добре. — Той знаеше, че ако й кажеше да остане вкъщи, тя щеше да го послуша… с което само щеше да я накара да се тревожи още повече, тъкмо когато тревогите й бяха започнали да поутихват. Освен това, ако на шосе 119 наистина се струпаше голяма тълпа, присъствието й щеше да е необходимо.
— Благодаря ти — каза му Линда. — Благодаря ти за разбирането.
— Само не забравяй да изпратиш и кучето при Марта заедно с момичетата — напомни й той. — Нали помниш какво каза доктор Хаскел.
Тази сутрин доктор Рон Хаскел — Шамана — се бе проявил в изненадващо позитивна светлина за семейство Евърет. И не само тази сутрин, а още от началото на кризата. Ръсти не го очакваше, но го оценяваше. Защото добре виждаше от подпухналите му очи и провисналата уста, че лекарят плащаше сериозна цена за проявените усилия. Хаскел беше твърде възрастен за подобни сътресения; напоследък предимно дремеше във фоайето на третия етаж. Но като се изключат Джини Томлинсън и Туич, сега само Ръсти и Хаскел държаха фронта. За техен лош късмет обаче Куполът се бе появил в една прекрасна съботна утрин, когато всеки, който имаше възможност да напусне града, го бе направил.
Миналата нощ Хаскел, който вече гонеше седемдесетте, бе останал в болницата заедно с Ръсти до единайсет вечерта (тогава парамедикът буквално го бе изблъскал през вратата, за да го накара да се прибере), а тази сутрин бе дошъл на работа в седем — по същото време, когато Ръсти и Линда бяха довели близначките си на преглед. Одри също ги придружаваше и явно обстановката в „Кати Ръсел“ й се понрави. Джуди и Джанел вървяха от двете страни на едрия златен ретривър, сложили ръчички върху гърба му за подкрепа. Джани изглеждаше изплашена до смърт.
— Какво му има на кучето? — попита Хаскел, ала щом Ръсти му обясни проблема, лекарят кимна и се обърна към Джанел: — Хайде да те прегледаме, слънчице.
— Ще боли ли? — попита боязливо тя.
— Не, освен ако не те заболи от бонбончето, което ще ти дам, след като погледна хубавите ти оченца.
Щом прегледът приключи, възрастните оставиха двете момичета и кучето в кабинета за прегледи и излязоха в коридора. Раменете на Хаскел бяха отпуснати, прегърбени. А косата му сякаш бе побеляла цялата за една нощ.
— Каква е твоята диагноза, Ръсти? — попита той.
— Петит мал — малък припадък. Според мен е предизвикан от прекомерни вълнения и тревоги, но Одри непрекъснато вие от няколко месеца насам.
— Точно така. Ще започнем със заронтин. Съгласен ли си?
— Да. — Ръсти беше поласкан, че го питат. Започваше да съжалява за някои от нещата, които бе мислил и казвал по адрес на доктора.
— И да оставим кучето при нея, така ли?
— Непременно.
— Ще се оправи ли, Рон? — попита Линда. Тогава още не знаеше, че ще я викнат на работа, и смяташе, че ще прекара целия ден с момичетата.
— Нищо й няма — успокои я Хаскел. — Много деца страдат от подобни припадъци. Повечето прекарват един-два, други — повече. Това може да продължи с години, ала рядко води до нещо по-сериозно.
Линда изглеждаше облекчена. Ръсти се надяваше, че няма да узнае онова, което лекарят не й каза, а именно — че вместо да излязат от дебрите на неврологичните проблеми, някои злощастни деца потъват още по-дълбоко в тях и „малките припадъци“ се превръщат в „големи припадъци“. А един „голям припадък“ вече е доста опасно нещо. Подобни пристъпи често водят до смърт.