— И аз също, Рейнолдс — казва Сюзън, а после на телевизионните екрани в Америка се появява зеленото животинче от рекламата на застрахователната компания „Гейко“.
Стига толкова новини. Хайде да минем по някои от опустелите улици; покрай църквата и къщата на преподобната (срещата там все още не е започнала, но Пайпър е напълнила голямата кафеварка, а Джулия прави сандвичи под светлината на свистяща газова лампа); покрай къщата на Маккейн, около която е опъната жълта полицейска лента, навяваща мрачни асоциации; по Таун Комън Хил и покрай сградата на общината, където Ал Тимънс и няколко негови приятели чистят и подреждат, за да могат присъстващите на утрешната градска среща да се чувстват уютно; покрай Военния мемориал, където статуята на Лусиен Калвърт (прадядо на Нори; май не е нужно да ти казвам това) стои на пост.
Какво ще кажеш да поспрем за малко, за да видим какво правят Барби и Ръсти? Никой няма да ни попречи да слезем в сутерена; в стаята за подготовка има само трима полицаи, а Стейси Могин, която е зад бюрото, спи, подпряла глава с ръка. Останалите полицаи са във „Фуд Сити“, където слушат пламенната реч на Големия Джим, но дори и да бяха тук, пак нямаше да могат да ни попречат, защото ние сме невидими. Щяха да усетят само лек полъх, когато се шмугнем покрай тях.
В Кафеза няма нищо кой знае какво за гледане, защото надеждата е невидима като нас. Двамата мъже нямат какво друго да правят, освен да чакат и да се надяват. Ръсти вече не го боли чак толкова много ръката, а и отокът е поспаднал. Към пет часа следобед Стейси Могин, Бог да я благослови за добрината, беше успяла да му даде два екседрина.
Засега тези двама мъже — нашите герои — седят на леглата си и играят на Двайсет въпроса. Ред е на Ръсти да отгатва.
— Животно, зеленчук или минерал? — пита той.
— Нито едното — отговаря Барби.
— Как така нито едното? Трябва да е едно от тях.
— Не е — казва Барби. Той си е намислил Татко Смърф.
— Ти ме прецакваш.
— Няма такова нещо.
— Да, да.
— Стига си се оплаквал, чакам въпросите ти.
— Ще ми подскажеш ли малко?
— Не. Това е първото ти „не“. Остават още деветнайсет.
— Чакай малко. Така не е честно.
Нека ги оставим да изпуснат малко пара, става ли? Да минем покрай тлеещите останки от редакцията на „Демократ“; покрай леко поопърлената аптека (Сандърс повече никога няма да прекрачи прага й); покрай книжарницата и „Къщата на цветята“ на Льоклерк, чиито цветя вече са изсъхнали. Да минем под неработещия светофар на кръстовището на шосе 119 и шосе 117(ние го докосваме, той се разклаща лекичко, а после пак застива неподвижен) и да пресечем паркинга на „Фуд Сити“. Тихи сме като дъха на спящо дете.
Витрините на супермаркета са покрити с шперплат, реквизиран от склада на Таби Морел. Джак Кейл и Ърни Калвърт са изчистили повечето мръсотия, но „Фуд Сити“ все още прилича на кочина — по пода се търкалят кутии и галантерийни стоки. Повечето продукти вече са се преселили в килерите на гражданите или в гаража зад полицейския участък, по рафтовете не е останало почти нищо. Хладилните шкафове за безалкохолни напитки и бира, както и фризерът за сладолед, са разбити. Смърди на вкиснало вино. Големия Джим иска новите полицаи, повечето от които са ужасно млади, да видят този хаос. Той иска те да разберат, че целият град може да заприлича на бойно поле. Хитър е и знае, че дори не е нужно да им го казва. Те ще схванат посланието — стадото изпада в паника, когато овчарят не си гледа работата.
Да чуем ли речта му? Не. Ще го чуем какво ще каже утре вечер, ще ни е достатъчно. Освен това тези работи са ни ясни; двата основни специалитета на Америка са демагозите и рокендролът, а ние често преяждаме с тях.
Все пак трябва да погледнем слушателите, преди да си тръгнем. Виж ги само как са се захласнали и си припомни, че голяма част от тях (в това число Картър Тибодо, Майки Уордлоу и Тод Уендълстат) са хулигани, които почти всяка седмица биват наказвани заради побои и неспазване на училищната дисциплина. Но Рени е успял да ги хипнотизира.
Той не е нищо особено, ако говори насаме с някой човек, но застане ли пред тълпата… става буен звяр, както казваше старият Клейтън Брейси навремето, когато мозъчните му клетки все още функционираха. Големия Джим използва фрази от рода на: „полицейското братство“, „образцово носене на службата“ и „градът разчита на вас“. И други неща им казва. Добри неща, които никога не губят чара си.