Под купола (Том II)

„Мога ли да оставя това при теб, мила? Само за малко. Трябва да свърша една работа, а не искам да го нося със себе си.“

— Тя идва тук — каза Андрея на Хорас. — И носеше този плик. Аз го взех… поне така си мисля… но после ми се доповръща. Доповръща ми се за пореден път. Сигурно съм го хвърлила на масата и съм се затичала към тоалетната. Паднал ли е? На пода ли го намери?

Хорас излая остро. Или искаше да каже „да“, или се опитваше да намекне, че му се играе с топката.

— Благодаря ти — каза Андрея. — Добро кученце. Ще й дам плика веднага щом се върне.

Вече не й се спеше, не й се и трепереше също така. Единственото нещо, което искаше, беше да отвори плика. Защото Бренда беше мъртва. Убита. Вероятно малко след като беше донесла този плик. Което означаваше, че вътре сигурно има нещо важно.

— Само ще надникна, става ли? — каза тя.

Хорас отново излая. На Андрея Гринъл й се стори, че се опитва да й каже „защо пък не“.

Тя отвори плика и повечето от тайните на Големия Джим Рени се изсипаха в скута й.

22.

Клеър се прибра първа вкъщи. След това в интервал от няколко минути дойдоха Бени и Нори. Тримата седяха на верандата, когато Джо изникна от сенките. Бени и Нори пиеха топла сода. Клеър се поклащаше лекичко на дървената пейка, притиснала в скута си една от бирите на съпруга си. Джо седна на пейката и Клеър обгърна с ръка кокалестите му рамене. „Много е крехък — помисли си. — Той не го знае, но това е самата истина. Като пиленце е.“

— За теб, пич — каза Бени и му подаде една кутийка сода. — Вече започвахме да се тревожим.

— Госпожица Шамуей ми зададе още няколко въпроса за кутията — обясни му Джо. — Не знаех отговорите обаче. Боже, много е топло, нали? Сякаш е лято. — Вдигна поглед към небето. — Вижте тази луна само.

— Не искам да я гледам — каза Нори. — Плаши ме.

— Добре ли си, миличък? — попита Клеър.

— Да, мамо. А ти?

Тя се усмихна.

— Не знам. Ще се получи ли? Как мислите? Отговорете ми, но искрено.

Те мълчаха известно време, поради което тя се изплаши още повече. След това Джо я целуна по бузата и рече:

— Ще се получи.

— Сигурен ли си?

— Да.

Майка му винаги го хващаше, когато лъже (тя знаеше, че ще загуби този си талант, щом Джо поотрасне), но този път не му каза какво е уловил „детекторът“ й. Просто отвърна на целувката му. В топлия й бирен дъх имаше нещо бащинско.

— Дано да не бъде пролята кръв.

— Няма да има кръв — увери я Джо.

Тя се усмихна.

— Добре, на мен това ми стига.

Те поседяха известно време в мрака, без да говорят много-много. След това влязоха вътре, зарязвайки розовата луна, която продължаваше да се цъкли в спящия град.

Вече минаваше полунощ.

Кървища навсякъде

1.

В дванайсет и половина през нощта на двайсет и шести октомври Джулия влезе в къщата на Андрея. Беше отворила много внимателно вратата, за да не вдига шум. Предпазливостта й обаче се оказа излишна — от портативното радио на Андрея звучаха „Стейпълс Систърс“.

Хорас изтича да я посрещне; поклащаше късата си опашка и се хилеше леко шантаво, както само коргитата умеят. Наведе се, разпервайки предните си лапи, а Джулия го почеса зад ушите — там, където той най-много обичаше.

Андрея седеше на кушетката и пиеше чай.

— Съжалявам за музиката — каза и намали звука. — Не можах да заспя.

— Къщата е твоя, мила — отговори Джулия. — А и като за Радиото на Исус това е доста добро.

Андрея се усмихна.

— От следобед пускат „по-свеж“ госпъл. Направо се родих. Как мина срещата ви?

— Добре. — Шамуей седна.

— Искаш ли да поговорим за нея?

— Не е хубаво да се тревожиш. Сега трябва да мислиш за здравето си. Знаеш ли какво? Изглеждаш малко по-добре.

Това бе истина. Другата жена все още беше бледа и слаба, но кръговете под очите й бяха избледнели, а и в самите й очи вече имаше блясък.

— Благодаря ти.

— Хорас държа ли се добре?

— Много беше послушен. Играхме си с топка, а после поспахме малко и двамата. Сигурно затова изглеждам по-добре. Сънят винаги се отразява положително на момичетата.