— А гърбът ти?
Андрея се усмихна. Усмивката й беше малко тъжна, сякаш не вярваше, че болката някога ще изчезне.
— Не е зле гърбът ми. Почти нищо не усещам дори когато се наведа. Знаеш ли какво си мисля?
Джулия поклати глава.
— Мисля, че тялото и разумът си сътрудничат по отношение на наркотиците. Ако мозъкът иска наркотици, тялото помага. То казва: „Не се тревожи, не се чувствай виновен, всичко е наред, наистина ме боли.“ Не говоря за хипохондрия, нещата не са толкова прости. Просто… — Тя млъкна, погледът й се зарея в пространството. Сякаш се беше пренесла на друго място.
Джулия се зачуди къде точно.
Тя се върна след малко.
— Човешката природа може да бъде разрушителна. Кажи ми, не прилича ли градът на тяло?
— Прилича — отговори незабавно Джулия.
— А не може ли той да каже, че го боли само и само мозъкът да получи наркотика, за който копнее.
Джулия се позамисли, след това кимна.
— Може.
— В настоящия момент Големия Джим Рени е мозъкът на града, нали така?
— Да, мила. Така е.
Андрея седна на кушетката и сведе леко глава. След това изключи малкото радио и отново се изправи на крака.
— Смятам да си лягам. Този път ще успея да заспя, да знаеш.
— Чудесно — каза Джулия, а след това по някаква неясна за нея причина попита: — Андрея, случило ли се е нещо, докато ме нямаше?
Другата жена изглеждаше изненадана.
— Ами да. С Хорас си играхме с топката. — Без дори да трепне от болка, тя се наведе — движение, което само допреди седмица твърдеше, че не може да направи — и протегна ръка. Хорас се приближи и се остави да бъде погален по главата. — Много е добър в донасянето на предмети.
2.
Когато се качи в стаята си, Андрея седна на леглото и започна отново да чете файла „Вейдър“. Този път четеше по-бавно. Малко преди два часа тя сложи листовете в кафявия плик, после прибра плика в чекмеджето на масичката. На същото място се намираше и трийсет и осемкалибровият пистолет, който брат й Дъглас й беше подарил преди две години по случай рождения й ден. Тогава се беше втрещила, но Дъги й беше заявил категорично, че жена, която живее сама, трябва да има с какво да се защитава.
Тя извади оръжието и дръпна барабана. Камерата, която щеше да се озове пред ударника, когато спусъкът бъде натиснат за първи път, беше празна (така и трябваше да бъде, според инструкциите на Туич). Другите пет бяха пълни. На горния рафт в шкафа имаше още патрони, но те не й трябваха, защото онези нямаше да й дадат възможност да презареди. Ченгетата му щяха да я застрелят веднага.
А и ако не можеше да убие Рени с пет патрона, не заслужаваше да живее.
— В края на краищата — промърмори тя, докато връщаше пистолета в чекмеджето — защо ми е да се оправям? — Сега, когато оксиконтинът беше прочистил мозъка й, отговорът изглеждаше съвсем ясен — оправяше се, за да стреля точно.
— Амин — каза и изгаси лампата.
След пет минути вече беше заспала.
3.
Младши беше съвсем буден. Той седеше до прозореца на болничната си стая и гледаше как странната розова луна се скрива зад новото черно петно върху Купола. То беше по-голямо и се намираше по-високо от петното, оставено от неуспешните ракетни атаки. Бяха направили още един опит да разрушат Купола, докато е бил в безсъзнание. Не че му пукаше особено. За него беше важно, че Купола е издържал. Със сигурност беше издържал, защото иначе градът щеше да прилича на претъпкан с войници Лас Вегас. Е, и сега се виждаха светлинки (те посочваха къде живеят страдащите от безсъние хора), но като цяло Честърс Мил спеше. А това беше добре, защото той трябваше да помисли за някои неща.
А именно за Барби и за приятелите на Барби.
Сега не го болеше главата и спомените му се бяха върнали, но той не се заблуждаваше — знаеше, че е много болен. Цялата лява част на тялото му беше неестествено отпусната, а от левия край на устата му понякога се проточваше слюнка. Когато я избърсваше с лявата си длан, той невинаги усещаше допира. Отгоре на всичко пред лявото му око се мержелееше една доста голяма черна точка. Сякаш нещо в окото му се беше скъсало. Той предполагаше, че е станало точно това.
Младши си спомни чудовищния гняв, който го беше обзел в Деня на Купола; спомни си как беше подгонил Анджи по коридора, как я беше блъснал в хладилника и как беше забил коляното си в лицето й. Спомни си и странния пукот, сякаш зад очите й имаше чиния, която се беше счупила от удара. Гневът вече се беше стопил. Неговото място бе заето от недоволство, което извираше от някакъв кристалночист извор, намиращ се дълбоко в мозъка му, и се разливаше по цялото му тяло.