„Може и да не закарам децата на езерото. Много е далече от града. Може да ги закарам в килера на Маккейн. Той е близо и в него има много храна. А освен това там е тъмно.“
— Ще се погрижа за вас, деца — каза Младши. — Ще ви пазя. Щом Барби умре, цялата конспиративна мрежа ще се разпадне.
Малко по-късно той опря челото си в стъклото и също заспа.
4.
Макар че задникът й беше само натъртен, Хенриета Клавард изпитваше силна болка (тя беше разбрала, че когато си на осемдесет и четири години, всичко, което не е наред с теб, боли ужасно) и затова в първия момент си помисли, че причината да се събуди толкова рано е точно в задника й. Само че тиленолът, който бе изпила в три сутринта, като че ли още действаше. А и „пръстенът“ против хемороиди на покойния й съпруг също бе помогнал доста. „Не, нещо друго ме е събудило“ — каза си, а малко след това разбра какво е то.
Бъди — ирландският сетер на семейство Фрийман — виеше. Бъди никога не виеше. Той беше най-кроткото куче на Бетъл Стрийт — къса уличка, намираща се точно зад „Катрин Ръсел“. Освен това генераторът на Фрийманови беше спрял. Хенриета си помисли, че е възможно да се е събудила заради него, а не заради кучето. Тъкмо той й беше помогнал да заспи миналата нощ. Генераторът на Фрийманови не беше от шумните, които бълват синкав дим във въздуха; неговото тихо равномерно пърпорене действаше успокоително. Хенриета предполагаше, че той е скъп, но Фрийманови можеха да си позволят скъпи вещи. Уил беше местният представител на „Тойота“ — нещо, за което Големия Джим Рени му завиждаше, — и въпреки че напоследък търговията с коли не вървеше, той нямаше проблеми. Миналата година той и Луис бяха направили сериозен ремонт на къщата.
Но този вой. Кучето като че ли изпитваше болка. А добри хора като Фрийманови незабавно биха взели мерки… така че защо…
Хенриета стана от леглото (изпъшка леко, когато задникът й излезе от дупката на подложката от стироформ) и отиде до прозореца. Видя съвсем ясно къщата на Фрийманови, въпреки че утринната светлина беше сивкава и мътна, а не остра и чиста, както е нормално за това време на годината. Бъди виеше, но никой не му обръщаше внимание — Хенриета не забелязваше никакво движение. Къщата тънеше в мрак, не бяха запалили дори газова лампа. Тя си помисли, че са заминали нанякъде, но после мерна двете им коли, които бяха паркирани отпред на алеята. А и къде можеха да отидат?
Бъди продължаваше да вие.
Старицата облече пеньоара си, нахлузи чехли и излезе отвън. Докато вървеше по тротоара, до нея спря кола. Беше Дъглас Туичъл, който очевидно отиваше в болницата. Очите му бяха подпухнали; държеше пластмасова чаша с кафе, на която беше щамповано логото на „Дивата роза“.
— Добре ли сте, госпожо Клавард? — попита той и излезе от колата.
— Да, но нещо не е наред у Фрийманови. Чуваш ли това?
— Да.
— И те би трябвало да чуват. Колите им са тук, тогава защо не са го накарали да спре?
— Ще отида да погледна. — Туич отпи от кафето си, после го остави върху капака на колата. — Вие стойте тук.
— Глупости — отговори тя.
Тръгнаха по тротоара, а след двайсетина метра свиха по алеята на Фрийманови. Кучето виеше ли, виеше. Хенриета настръхна.
— Въздухът е много лош — каза тя. — Така миришеше едно време в Ръмфорд; бях се омъжила наскоро, а фабриките за хартия все още работеха. Това не е добре за хората.
Туич изсумтя и натисна звънеца. След като никой не се появи, той започна да чука по вратата, а малко по-късно и да блъска по нея.
— Виж дали не е отключено — каза Хенриета.
— Не мисля, че е уместно, госпожо…
— О, я стига глупости! — Тя мина покрай него и сграбчи топката на вратата. Завъртя я и вратата се отвори. В притихналия коридор се бяха настанили дълбоки утринни сенки. — Уил? — провикна се тя. — Луис. Вътре ли сте?
Отговори й само Бъди, който продължаваше да вие настоятелно.
— Кучето е отзад — каза Туич.
Щяха да стигнат по-бързо, ако бяха минали през къщата, но тъй като не желаеха да влизат вътре, тръгнаха по алеята, след което прекосиха пространството между външните стени и гаража, в който Уил държеше играчките си — два снегомобила, айтиви, кросов мотор „Ямаха“ и туристически мотор „Хонда“.
Задният двор на Фрийманови беше ограден с висока ограда. Веднага след като отвори портата, Туич усети удар — обезумелият ирландски сетер се бе блъснал в него. Мъжът извика от изненада и вдигна ръце, за да се предпази. Кучето не искаше да го ухапе, то просто търсеше спасение. Бъди изцапа с предните си лапи последната чиста престилка на Туич, а после започна да лигави лицето му.