— Хайде, Роуз, тръгвай — каза.
Тя разбра, че Ърни не иска да краде кола пред очите на внучката си. Това я трогна. Тя подкара микробуса, без да губи време в повече приказки. Когато стигна до изхода, спря отново.
— Притесняваш ли се, сладурано?
— Не — отвърна момичето и излезе. — Ако не успее да го запали, просто ще се приберем пеша в града.
— Това са почти шест километра. Той ще се справи ли?
Нори се усмихна плахо.
— Дядо е добър по тази част. Всеки ден си прави разходки, изминава по осем километра. Казва, че така ставите му се смазват. Тръгвай, не трябва да те виждат тук.
— Смело момиче си ти — рече Роуз.
— Не смятам така.
— Смелите хора никога не се смятат за смели, сладурано.
Жената подкара към града. Нори се загледа в отдалечаващия се микробус, а когато го изгуби от поглед, скочи върху скейтборда си. Настилката беше леко наклонена, така че се оттласкваше с крак само в едната посока. Толкова беше напрегната, та имаше чувството, че може да стигне със скейтборда си до върха на Таун Комън Хил. Ако точно в този момент паднеше и си хакнеше задника в дъската, вероятно нямаше да усети нищо. Ами ако някой се появеше? „Дойдох тук с дядо си, той искаше да огледа някакъв микробус. Аз просто го чакам, после ще се приберем пеша в града.“ Всички знаеха, че дядо й обича да ходи пеша. Смазване на ставите. Само че Нори подозираше, че има и нещо друго. Той беше започнал да се разхожда, когато мозъкът на баба й се размъти (макар никой да не говореше открито за проблема, всички знаеха, че става въпрос за болестта на Алцхаймер), Нори мислеше, че разходките му помагат да се пребори с тъгата. Възможно ли беше наистина това? Тя смяташе, че е възможно. Когато правеше опасни превъртания на рампите за скейтборд в Оксфорд, тя не усещаше нищо друго освен радост и страх. Радостта обаче взимаше връх, страхът оставаше скрит в дълбините на съзнанието й.
Не след дълго (имаше чувство, че е изминало много време) един от микробусите на телефонната компания се появи иззад сградата. Караше го дядо й. Нори хвана скейтборда под мишница и пъргаво скочи вътре. За първи път в живота си щеше да се вози в откраднато превозно средство.
— Голяма работа си, дядо — каза тя и го целуна по бузата.
7.
Джо Макклачи бе тръгнал към кухнята, за да си вземе кутийка ябълков сок от неработещия хладилник, но когато чу майка му да казва прякора Бъмп, спря.
Знаеше, че родителите му са се запознали в Мейнския университет и че по онова време Сам Макклачи е бил наричан от приятелите си Бъмп. Клеър рядко наричаше съпруга си така, а когато го правеше, се усмихваше нервно и се изчервяваше, сякаш прякорът имаше някакъв мръсен подтекст. Момчето не знаеше дали е така. Знаеше обаче, че майка му не би се изпуснала, ако не е разтревожена.
Той се приближи до кухненската врата, която беше подпряна, за да не се затваря. Видя майка си и Джаки Уетингтън, която днес носеше блуза и избелели джинси, а не униформа. И те щяха да го видят, ако бяха погледнали встрани. Нямаше намерение да се прокрадва; това би било невъзпитано, още повече, ако майка му беше разтревожена, но засега двете жени не го забелязваха. Те седяха на кухненската маса. Джаки държеше ръцете на Клеър. Джо забеляза, че очите на майка му са влажни, от което и на него му се доплака.
— Не можеш — каза Джаки. — Знам, че искаш, но просто няма как. Не и ако всичко мине по план тази вечер.
— Може ли поне да му се обадя, за да му кажа защо няма да бъда там? Или да му пратя имейл? Може, нали?
Джаки поклати глава. Имаше твърдо изражение на лицето, но очите й гледаха меко.
— Възможно е да се разприказва, а тогава информацията може да стигне до Рени. Ако той подуши нещо, преди да сме измъкнали Барби и Ръсти, ще ни сполетят много беди.
— Ако го накарам да си мълчи…
— Клеър, не разбираш ли? Залогът е твърде голям. Животът на двама мъже. И нашият също. — Тя замълча за момент. — И този на сина ти.
Раменете на Клеър се отпуснаха, после пак се изправиха.
— Тогава вземи Джо с теб. Аз ще дойда след свиждането. Рени няма да ме заподозре; не познавам Дейл Барбара, Ръсти също не го познавам, с него само си казваме „здрасти“, когато се срещнем на улицата. Ходя при доктор Хартуел, който практикува в Касъл Рок.
— Но Джо познава Барби — обясни й търпеливо Джаки. — Джо нагласи камерите, с помощта на които видяхме ракетните удари. А Големия Джим знае това. Не разбираш ли, че ще те тикне в затвора? После ще те обработва, докато не му кажеш къде сме отишли.