— Няма да кажа — възрази майка му. — В никакъв случай.
Джо влезе в кухнята. Клеър избърса бузите си и опита да се усмихне.
— О, здрасти, миличко. Тъкмо разговаряхме за свиждането и…
— Мамо, възможно е да те подложат на мъчения — каза той.
Тя изглеждаше шокирана.
— О, той не би посмял. Знам, че не е добър човек, но все пак е градски съветник и…
— Беше градски съветник — каза Джаки. — А сега е на път да стане император. Рано или късно всеки проговаря. Как мислиш ще се чувства Джо, докато си представя, че изтръгват ноктите на майка му?
— Спри! — извика Клеър. — Това е ужасно!
Тя се опита да отдръпне ръцете си, но Джаки ги стисна още по-силно и не й позволи.
— Всичко или нищо, освен това вече не можем да се откажем. Планът е в ход и ние трябва да го следваме. Ако ставаше въпрос само за Барби, Големия Джим да го е пуснал отдавна. Защото всички диктатори се нуждаят от враг. Но не е само той, нали? А това означава, че ще се опита да ни хване и да ни унищожи.
— Защо ми трябваше да се забърквам в това. Защо ми трябваше да ходя на срещата. Защо пуснах Джо.
— Ние трябва да го спрем! — възрази момчето. — Господин Рени се опитва да превърне Мил в нещо като полицейска държава!
— Аз никого не мога да спра — проплака Клеър. — Аз съм обикновена домакиня.
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — каза бившата полицайка, — ти получи билет за тази екскурзия, след като децата откриха кутията.
— Изобщо не ме успокояваш. Изобщо.
— В известен смисъл ние дори сме щастливци — продължи Джаки. — Не въвлякохме в конспирацията твърде много невинни хора, поне не още.
— Рени и ченгетата му така или иначе ще ни намерят — възрази Клеър. — Не ти ли е ясно това? Не можем да избягаме от този град.
Джаки се усмихна безрадостно.
— Но дотогава много хора ще се присъединят към нас. Въоръжени хора. Сигурна съм, че Рени знае това.
— Трябва да превземем радиостанцията възможно най-скоро — каза Джо. — Трябва да кажем на хората каква е истината.
Очите на Джаки засияха.
— Тази идея е страхотна, Джо.
— Мили Боже! — възкликна Клеър и покри лицето си с длани.
8.
Ърни паркира микробуса на телефонната компания до товарната рампа на „Бърпис“. Помисли си: „Аз съм престъпник, а дванайсетгодишната ми внучка е моя съучастничка. Всъщност не стана ли вече на тринайсет?“ После реши, че това няма никакво значение — Питър Рандолф едва ли щеше да я третира като малолетна, ако я хванеше.
Роми отвори задната порта, видя ги и излезе на товарната рампа. В ръцете си държеше две пушки.
— Имаше ли проблеми?
— Всичко мина по мед и масло — отговори Ърни и се качи по стълбите. — Пътищата са пусти. Има ли още пушки?
— Да. Няколко. Вътре, зад вратата. Ще ми помогнеш ли, госпожице Нори?
Тя вдигна две от пушките и ги занесе на дядо си, който ги остави в багажника на микробуса. Роми избута върху товарната рампа количка, върху която бяха натоварени десетина оловни ролки.
— Не е нужно да я разтоварваме сега — каза. — Само ще отрежа няколко парчета за прозорците. Ще покрием предното стъкло, когато стигнем там. Ще оставим само един процеп, за да можем да виждаме, точно както при танковете „Шърман“. Нори, докато двамата с Ърни покриваме прозорците, защо не опиташ да избуташ дотук другата количка. Ако не можеш, остави я, ще се погрижим за нея по-късно.
Върху другата количка бяха натоварени кашони с храна — най-вече консерви. В единия от кашоните имаше пакетчета с евтини разтворими безалкохолни напитки. Количката беше тежка, но Нори успя да я помести; после стана по-лесно — колелцата явно бяха добре смазани. Тогава обаче се появи проблем със спирането. Ако Роми, който стоеше зад микробуса, не беше хванал количката, тя вероятно щеше да падне от рампата.
След като покри задните прозорци на откраднатия микробус с оловни листове (беше ги прикрепил с помощта на тиксо), Ърни избърса челото си и каза:
— Много е рисковано, Бърпи. Според плана трябва да заведем хората до овощната градина на Маккой.
Бърпи сви рамене и започна да товари кашоните с провизии. Нареждаше ги до стените на микробуса, за да има място за пътниците. Петното пот, което се беше появило на гърба на ризата му, бавно се разрастваше.