След няколко секунди забеляза плика. Беше паднал до протегнатата ръка на Гринъл. Върху думата „Вейдър“ имаше кървав отпечатък от стъпка. Запазвайки спокойствие, Картър се огледа наоколо и видя, че Рени се е вторачил смаяно в блъскащите се хора. Добре.
Картър измъкна ризата си от панталоните, като междувременно запрати настрани пищящата Карла Венциано, която се бе блъснала в него. Пъхна плика под колана си отзад на кръста.
Човек е добре да си има застраховка.
Отстъпи заднишком към сцената, за да не бъде отнесен. Щом стигна до стълбите, се обърна и се качи горе. Рандолф — безстрашният началник на градската полиция — все още седеше на мястото си, подпрял длани върху дебелите си бедра. Ако в средата на челото му не пулсираше вена, щеше да прилича на статуя.
Картър хвана Големия Джим за ръката.
— Хайде, шефе.
Той го погледна объркано, сякаш не знаеше кой е и какво прави на това място. След това очите му леко се проясниха.
— Гринъл?
Картър посочи тялото на жената, проснато по средата на пътеката; разрастващата се локва кръв под главата й подхождаше по цвят на роклята.
— Ами добре — каза Големия Джим. — Да се махаме оттук. Да слезем долу. Ти също, Питър. Ставай. — Рандолф продължаваше да седи и да се взира тъпо в обезумялата тълпа, затова Рени го ритна. — Мърдай!
В шумотевицата никой не чу изстрелите, които отекнаха наблизо.
25.
Барби и Ръсти се спогледаха.
— Какво, по дяволите, става там? — попита Ръсти.
— Не знам — отговори Барби, — но тази работа не ми харесва.
Откъм залата долетяха още изстрели, след това на горния етаж проехтя силен гърмеж. Барби си помисли, че това са техните хора… но после чу как някой извика:
— Не, Младши! Да не си полудял! Уордлоу, прикрий ме! — Проехтяха още няколко изстрела. Четири или пет.
— О, Боже! — възкликна Ръсти. — Яко загазихме.
— Прав си — отговори му Барби.
26.
Младши поспря на стълбите пред входа на полицейския участък и погледна през рамо към залата, от която се разнасяше врява. Хората отвън бяха станали от пейките и бяха проточили вратове, опитвайки се да видят какво става. Само че нито той, нито те виждаха нещо. Помисли си, че някой го е улеснил, като е убил баща му, после се концентрира в текущата задача. Чакаше го работа в Кафеза.
Младши мина през вратата, на която имаше табела с надпис: „Ние, полицаите работим рамо до рамо с вас, гражданите.“ Стейси Могин се спусна към него. Руп Либи я следваше по петите. Майки Уордлоу беше в стаята за подготовка, стоеше точно пред строгия надпис, който предупреждаваше: „Кафето и поничките не са безплатни.“ Изглеждаше доста уплашен.
— Не можеш да влизаш тук, Младши — каза Стейси Могин.
— Разбира се, че мога — фъфлеше леко, защото лявата част на устата му беше изтръпнала. — Отравяне с талий! Барби! Аз съм полицейски служител.
— Пиян си, така е, нали? Какво става там? — След това кучката явно реши, че няма да може да получи свързан отговор, и го блъсна в гърдите. Той се олюля на болния си крак, като за малко не се строполи на земята. — Махай се, Младши! — Тя погледна назад и каза последните си думи на този свят: — Стой там, Уордлоу. Никой няма да слиза долу.
Когато отново се обърна към Младши, канейки се да го изрита навън, тя се озова пред дулото на една полицейска берета. Остана й време само за една мисъл: „О, не, той няма да…“, а после някаква мека боксова ръкавица я удари в гърдите, отхвърляйки я назад. Видя смаяното лице на Руп Либи (беше наопаки, защото главата й се беше отметнала назад), след това се пресели в отвъдното.
— Не, Младши! Да не си полудял! — изрева Руп и посегна към пистолета си. — Уордлоу, прикрий ме!
Но Майки Уордлоу само гледаше втрещено, докато Младши изстрелваше пет куршума към братовчеда на Пайпър Либи. Лявата му ръка беше вдървена, но дясната все още функционираше нормално, а и неподвижната мишена, отстояща на разстояние два метра, не беше предизвикателство за уменията му да стреля. Първите два куршума се забиха в корема на Руп, който отскочи назад, блъсна се в бюрото на Стейси Могин и го преобърна. Руп се преви, притискайки корема си с длани. Третият куршум пропусна целта, но следващите два пронизаха главата му. Той се свлече, правейки гротескна балетна стойка. Главата му — това, което беше останало от нея — застана между изпружените му на пода крака, сякаш бяха прозвучали финалните акорди и той се беше поклонил на публиката.