Големия Джим поседя още известно време при Младши, решеше с пръсти косата му и гледаше унесено спокойното му лице. По едно време тихичко запя песента, която майката на Младши пееше на малкото си бебче, което лежеше в кошарката и гледаше света с широко отворени, учудени очи. „Бебешка лодчица е сребърната луна, плаваща на небето, плаваща в морето от роса, а облаците прелитат… плават, бебче… в морето…“
Той спря. Не можеше да си спомни останалите думи. Повдигна лекичко главата на Младши и се изправи. Сърцето му подскочи и той притаи дъх… то обаче се успокои. „Май ще се наложи после да взема още верапа… не знам какво си от аптеката на Анди, но сега трябва да се захващам за работа.“
6.
Той остави Младши и се заизкачва бавно по стълбите, като се подпираше на парапета. Картър беше в стаята за подготовка. Труповете бяха откарани, няколко вестника попиваха кръвта на Майки Уордлоу.
— Да тръгваме към залата, преди това място да се е напълнило с ченгета — каза той на Картър. — Свиждането трябва да започне след… — погледна часовника си — … след около дванайсет часа. Имаме да вършим доста работа.
— Знам.
— И не забравяй сина ми. Искам братята Бауи да се постараят. Хубава церемония и скъп ковчег. Кажи на Стюарт, че ако сложи Младши в някой от онези евтини сандъци, които държи отзад, ще го убия.
Картър драскаше в бележника си.
— Ще се погрижа за това.
— И кажи на Стюарт, че искам да говоря с него. — Входната врата се отвори и вътре влязоха неколцина от новите полицаи. Мълчаха и гледаха уплашено. Големия Джим се надигна от стола, в който беше седнал да си почине. — Време е да тръгваме.
— Както кажеш — отвърна Картър, но не помръдна.
Големия Джим се огледа.
— За какво мислиш, синко?
Синко. Картър хареса това обръщение. Баща му беше загинал преди пет години, катастрофирайки с пикапа си в единия от двата моста близнаци в Лийдс. Несъществена загуба. Той тормозеше жена си и двамата си синове (големият брат на Картър сега служеше във военноморския флот), но Картър не се впрягаше много от това — майка му имаше с какво да се успокоява (кафеено бренди), а самият Картър можеше да носи на бой. Не, той мразеше дъртака заради друго — тъпотата и непрекъснатото мрънкане. Повечето хора смятаха, че Картър също е тъп, дори Младши бе на това мнение, но той не беше тъп. Господин Рени разбираше това, а господин Рени със сигурност не беше мрънкало.
Картър вече знаеше какво трябва да направи.
— Имам нещо, което може би е важно за теб.
— Така ли?
Големия Джим тръгна напред, давайки възможност на Картър да отскочи до шкафчето си. Той го отвори и извади плика, на който пишеше „Вейдър“. Подаде го на Големия Джим. Кървавият отпечатък сякаш блестеше.
Рени отвори плика.
— Джим — каза Питър Рандолф, който беше влязъл незабелязано. Стоеше до преобърнатото бюро и гледаше с уморен поглед. — Мисля, че нещата се поуталожиха, но липсват няколко от новите полицаи. Май са се чупили.
— Нищо необичайно — отговори той. — Ще се върнат, когато всичко се успокои и когато разберат, че Барби няма да поведе банда кръвожадни канибали към града.
— Но това проклето свиждане…
— Утре почти всички ще се държат прилично, Пит. Сигурен съм, че ще разполагаме с достатъчно полицаи, така че тези, които не се държат прилично, да му мислят.
— Какво ще правим с пресконференцията?
— Не виждаш ли, че в момента съм зает? Не виждаш ли, Пит? Боже мой! Ела в конферентната стая след половин час и ще обсъдим всичко, което искаш. Но сега ме остави на мира.
— Разбира се. Съжалявам — отговори сконфузено Пит и вдървено отстъпи назад.
— Спри! — каза Рени.
Рандолф спря.
— Не ми изказа съболезнования.
— Аз… аз много съжалявам.
Големия Джим го измери с поглед.
— Ще съжаляваш ами.
Когато Рандолф си отиде, Рени извади документите от плика, хвърли им един поглед, след това ги прибра. Изгледа Картър с любопитство.
— Защо не ми ги даде веднага? Имаше намерение да ги задържиш ли?