— Да. Оставих ги на рампата.
— Добре — каза Ръсти и помоли Джулия да му услужи с телефона си. Надяваше се, че Линда си е вкъщи, а не в стаята за разпити в участъка; нищо друго не му оставаше, освен да се надява.
8.
Разговорът й с Ръсти беше съвсем кратък, продължи не повече от трийсет секунди, но на Линда Евърет й се стори, че ужасният четвъртък се завъртя на сто и осемдесет градуса. Тя седна в кухнята, покри лицето си с длани и заплака. Стараеше се да не вдига шум, защото сега на горния етаж имаше четири деца. Беше прибрала Алис и Ейдън вкъщи.
Те бяха ужасно разстроени, което беше нормално с оглед на случилото се, но Джитата бяха успели да ги поуспокоят. Бенадрилът също беше помогнал. По настояване на момичетата Линда беше занесла спални чували в детската стая и сега четирите деца спяха на пода (Джуди и Ейдън се бяха сгушили).
Линда тъкмо беше започнала да се взима в ръце, когато на кухненската врата се почука. В първия момент си помисли, че я търсят от полицията, въпреки че не очакваше бившите й колеги да се появят толкова скоро с оглед на кръвопролитията в центъра на града. Само че това леко почукване съвсем не изглеждаше полицейско.
Тя взе кърпа от плота, избърса лицето си и тръгна към вратата. Отначало не можа да се сети кой е стоящият отвън мъж; може би защото косата му изглеждаше различно — вече не беше вързана на опашка, а падаше на раменете му, обрамчвайки лицето му. Търстън Маршал приличаше на възрастна перачка, получила ужасни новини в края на работния ден.
Линда отвори вратата. Търстън като че ли се страхуваше да прекрачи прага.
— Каро мъртва ли е? — Гласът му беше нисък и дрезгав. Линда си помисли: „Сякаш още не му е минало от викането на Уудсток.“ — Наистина ли е мъртва?
— Мъртва е за съжаление. — Говореше тихо. Заради децата. — Моите съболезнования, господин Маршал.
Той замръзна на мястото си. После сграбчи сивите кичури коса, които висяха от двете страни на лицето му и започна да се поклаща напред-назад. Линда не вярваше в романтичните връзки между възрастни мъже и млади жени; беше старомодна в това отношение. Би дала на Маршал и Каро Стърджис между шест месеца и две години — време, достатъчно да се наситят сексуално на един на друг — но тази вечер не се усъмни, че той я е обичал. И че е покрусен от загубата.
Тя си помисли: „Каквото и да е имало между тях, децата са го задълбочили. И Купола също. Купола действа като катализатор.“ Вече й се струваше, че е под похлупак не от дни, а от години. Външният свят избледняваше като сън след събуждане.
— Влизайте — каза тя. — Но не вдигайте шум, господин Маршал. Децата спят. Моите и вашите деца.
9.
Тя му предложи студен чай — всъщност не беше студен, но при сегашните обстоятелства нищо повече не можеше да се направи. Той изпи половината на един дъх, остави чашата на масата и разтърка очите си с юмруци като дете, което не си е легнало навреме. Линда разбра какво означава този жест — Търстън се опитваше да се овладее — затова зачака търпеливо.
Той си пое дълбоко въздух, изпусна го, след това бръкна в горния джоб на старата си синя работна риза. Извади тънка кожена лента, с която върза косата си. Линда стигна до извода, че това е добър знак.
— Кажи ми какво стана — настоя Търстън. — И как стана.
— Не видях всичко. Някой ме ритна здраво в тила, докато се опитвах да издърпам вашата… Каро… настрани.
— Но едно от ченгетата я застреля, така ли? Едно от ченгетата в този противен, бъкащ от ченгета и оръжия град.
— Да. — Тя се пресегна над масата и стисна ръката му. — Някой закрещя „пистолет, пистолет“. И наистина имаше пистолет. Андрея Гринъл носеше пистолет. Предполагам, че е искала да застреля Рени.
— И смяташ, че това оправдава убийството на Каро.
— Господи, не, разбира се! Андрея беше убита съвсем хладнокръвно.
— Значи Каро е загинала, опитвайки се да защити децата, така ли?
— Да.
— Децата, които даже не са нейни.
Линда не отговори.
— Само че са. Нейни и мои. Можеш да го отдадеш на случайностите на войната или случайностите на Купола, но те са наши. Иначе никога нямаше да имаме деца. Докато Купола не бъде разбит, ако това изобщо някога се случи, те са мои.
Линда беше потънала в размисъл: „Може ли да се вярва на този човек? Мисля, че може. Със сигурност Ръсти му вярваше; спомням си, че казваше, че е прекрасен медик, още повече като се има предвид, че не е практикувал от десетилетия. А и мрази местната власт, по разбираеми причини.“