— Някои хора няма да се изкажат ласкаво за нас — каза Рандолф.
Рени се усмихна студено.
— Господ затова ни е дал здрава гърбина, друже. А и какво би могъл да направи онзи нещастник Кокс? Да дойде тук и да ни вземе постовете?
Рандолф се изкиска съучастнически и тръгна към вратата, после се присети нещо и спря.
— Хората ще стоят там дълго време. Военните са сложили химически тоалетни от другата страна. Не трябва ли и ние да направим нещо по въпроса? Мисля, че има няколко тоалетни в склада. Предвидени за патрулиращите. Ал Тимънс би могъл…
Големия Джим го изгледа така, сякаш го смяташе за луд.
— Според мен утре хората е по-добре да си стоят вкъщи, а не да се изнизват от града като израилтяни от Египет. — Направи пауза, за да имат думите му по-голяма тежест. — Ако им се наложи, да тича в гората.
13.
Когато Рандолф най-накрая си тръгна, Картър каза:
— Мога ли да ти споделя нещо?
— Да, разбира се.
— Много ми харесва как действаш, господин Рени. Заклевам се, че не се подмазвам.
Големия Джим се ухили, лицето му направо засия.
— Е, ще получиш своя шанс, синко; учил си се от онези, сега учи от най-добрия.
— Точно това смятам да правя.
— Сега искам да ме закараш вкъщи. Ще те чакам утре точно в осем. Ще дойдем тук, за да гледаме шоуто по Си Ен Ен. Но първо ще поседим на върха на Таун Комън Хил, откъдето ще наблюдаваме масовото изселване. Много жалко наистина; израилтяни без Мойсей.
— Мравки без мравуняк — добави Картър. — Пчели без кошер.
— Преди обаче да дойдеш да ме вземеш, искам да посетиш няколко човека. Готов съм да се обзаложа, че няма да ги намериш, но все пак опитай.
— Кои?
— Роуз Туичъл и Линда Евърет. Жената на медика.
— Знам коя е тя.
— Можеш също така да потърсиш и Шамуей. Чух, че е отседнала при Либи — проповедничката със злото куче. Ако намериш някоя, попитай я къде са бегълците.
— Меко или грубо?
— Умерено. Не че копнея пак да тикна Евърет и Барбара в затвора, просто ми се ще да знам къде са.
Когато излезе навън, Големия Джим вдиша дълбоко от миризливия въздух и въздъхна доволно. Картър също изглеждаше доволен. Само допреди една седмица той подменяше проядени от сол автомобилни гърнета, като се налагаше да носи защитни очила. А днес имаше висок пост и влияние. „Голяма работа, че въздухът е миризлив“ — каза си.
— Искам да те попитам нещо — обади се Големия Джим. — Не ми отговаряй, ако не искаш.
Картър го погледна.
— Онова момиче Буши. Как беше? Добра ли беше?
След кратко колебание Картър каза:
— Отначало престъргваше, но после се овлажни доста.
Големия Джим се засмя. Звукът, който проряза тишината, беше металически, като звука, който издават монетите, когато падат в монетен апарат.
14.
Беше полунощ, розовата луна се снишаваше към Таркърс Мил; щеше да се навърта там до изгрева, когато постепенно щеше да се превърне в призрак и да се стопи.
Джулия вървеше през овощната градина към мястото, където парцелът на Маккой се спускаше по западната страна на Блек Ридж. Не се изненада, когато видя тъмна сянка до едно от дърветата. Някъде отдясно кутията, обозначена с извънземен символ, примигваше на всеки петнайсет секунди — най-малкия и най-странен фар на света.
— Барби — прошепна тя. — Как е Кен?
— Отиде на гей парада в Сан Франциско. Знаех си, че това момче е обратно.
Джулия се засмя, после пое ръката му и я целуна.
— Приятелю, страшно се радвам, че вече си в безопасност.
Той я прегърна и я целуна по двете бузи. Продължителни целувки. Истински.
— И аз, приятелко.
Тя пак се засмя, по тялото й премина тръпка. Разпозна я, макар че не бе изпитвала подобно нещо от дълго време. Каза си: „Спокойно, момиче. Той можеше да ти е син. Е, да… ако бях забременяла на тринайсет.“
— Останалите спят — каза Джулия. — Дори Хорас. Той е при децата. Караха го да носи пръчки, докато езикът му не увисна до земята. Обзалагам се, че мисли, че е умрял и е отишъл в рая.
— Опитах се да поспя, но не успях.
На два пъти се беше унасял, но и двата пъти се озоваваше в Кафеза пред Рени Младши. Първия път Барби се беше препънал при опита си да се хвърли надясно и се беше стоварил върху леглото, превръщайки се в прекрасна мишена. Втория път Младши беше мушнал през решетките невероятно дългата си изкуствена ръка и го беше задържал, за да може да се прицели по-точно. След този кошмар Барби беше напуснал хамбара, където спяха мъжете, и беше дошъл тук. Въздухът миришеше като стая на заклет пушач, но все пак беше по-добър от този в града.