— Много малко лампи светят там долу — каза тя. — В обикновена нощ щяха да светят десет пъти повече, дори в този час. Уличните лампи щяха да приличат на двоен наниз от перли.
— Имаме това обаче. — Барби вдигна ръка и посочи блестящия пояс. Ако го нямаше Купола, който го „прерязваше“, той щеше да има кръгла форма. Сега приличаше на подкова.
— Да. Защо според теб Кокс не ни е споменавал за него? Сигурно са го видели на сателитните снимки — каза замислено тя. — На мен поне не е споменавал. А на теб?
— Не, но не би пропуснал подобно нещо. Което означава, че не го виждат.
— Според теб Купола… какво? Прави подбор?
— Нещо такова. Кокс, журналистите, външният свят — те не го виждат, защото няма нужда да го виждат. А ние, предполагам, трябва да го виждаме.
— Ръсти прав ли е според теб? Някакви жестоки деца ни измъчват с помощта на лупа, все едно сме мравки? Възможно ли е интелигентна раса да позволява на децата си да се отнасят така с друга интелигентна раса?
— Ние се смятаме за интелигентни, но дали те са на същото мнение? Знаем, че мравките са социални насекоми и че са отлични строители и архитекти. Те работят здраво, също като нас. Те заравят мъртвите, също като нас. Дори водят расови войни — черни срещу червени. Ние знаем всичко това, но не смятаме мравките за интелигентни.
Тя се сгуши в него, въпреки че не беше студено.
— Интелигентни или не, не трябва да се постъпва така.
— Съгласен съм. Повечето хора също биха се съгласили. Ръсти е стигнал до този извод още като дете. Но повечето деца не осъзнават, че има морални норми. Трябват им години, за да го разберат. Когато пораснем, обикновено преставаме да се държим като деца, преставаме да горим мравките с лупа и да изскубваме крилата на мухите. Техните възрастни вероятно също не се държат инфантилно. Впрочем, възможно е те изобщо да не ни забелязват. Кога за последен път си се навеждала, за да разгледаш хубаво някой мравуняк?
— И все пак… ако намерим мравки на Марс, или дори микроби, ние няма да ги унищожим. Защото животът във вселената е ценен. Другите планети в Слънчевата система са пусти, за Бога.
Барби си помисли, че ако онези от НАСА намерят живо същество на Марс, биха го убили без никакво угризение, само и само да могат да го разгледат подробно под микроскоп.
— Ако бяхме по-напреднали научно — или по-напреднали духовно, а това може би е по-важно, когато става въпрос за пътувания в космоса, — вероятно щяхме да видим, че навсякъде има живот. Толкова много населени планети и интелигентни форми на живот, колкото са мравуняците в този град.
„Дали сега ръката му не е до гърдата ми? Май да.“
Отдавна мъжка ръка не се бе озовавала там, затова сега й беше много приятно.
— Сигурен съм, че съществуват и други светове, освен тези, които виждаме с жалките си телескопи от Земята. Или дори с Хъбъл. А и… те не са тук, нали? Не ни нападат. Просто гледат. И… може би… си играят.
— Знам какво е да си играят с теб — каза тя.
Той я гледаше в лицето. Беше близо, аха да я целуне. Тя нямаше нищо против да бъде целуната.
— Какво имаш предвид? Рени?
— Вярваш ли, че в живота на човек има повратна точка — момент, след който всичко се променя?
— Да — отговори той и се сети за червената следа, която войнишката му обувка беше оставила върху задника на иракчанина. Върху обикновения задник на човека, разделящ се с обикновения си живот. — Вярвам.
— Този момент при мен дойде в четвърти клас. В началното училище на главната.
— Разкажи ми.
— Няма да ми отнеме много време. Онзи следобед беше най-дългият в живота ми, но иначе историята е кратка.
Той зачака.
— Единствено дете съм. Баща ми притежаваше местния вестник, беше наел двама репортери и един рекламен агент, но основно той движеше нещата, защото така му харесваше. Никой не се съмняваше, че аз ще поема вестника, когато той се пенсионира. Той вярваше в това, майка ми вярваше в това, учителите ми вярваха в това, аз също вярвах в това, разбира се. Образованието ми в колеж беше предварително планирано. Никакъв Мейнски университет, не и за момичето на Ал Шамуей. Момичето на Ал Шамуей щеше да влезе в Принстън. Аз бях четвъртокласничка, но знаменцето на Принстън вече висеше над леглото ми. Куфарите ми на практика бяха стегнати. Всички — в това число и аз — боготворяха земята, по която стъпвах. Всички, с изключение на съучениците ми. По онова време не разбирах причините, но сега се чудя как съм могла да бъда толкова неориентирана. Седях на първия ред и винаги вдигах ръка, когато госпожа Коно зададеше въпрос. Винаги отговарях правилно. Гледах да предавам домашните си по-рано и исках да ми възлагат допълнителни задачи. Учех се добре и си падах малко подмазвачка. Веднъж, когато се върна в клас, след като ни беше оставила сами за пет минути, госпожа Коно видя, че носът на малката Джеси Вейкън е разкървавен. Госпожа Коно заплаши, че ще ни накара да останем след часовете, ако никой не й каже кой го е направил. Аз вдигнах ръка и казах, че Анди Манинг е ударил Джеси, защото тя не му е услужила с гумичката си. Не смятах, че върша нещо нередно, защото това беше самата истина. Картинката ти е ясна, нали?