— Мамо! — извика Джанел. — Може ли да отворя последното пепси, ще дам и на другите.
Линда беше против това да се пие газирано сутрин, но сега каза:
— Добре, но да не разлееш!
Търстън беше стигнал до средата на стълбището.
— Какво става?
— Говори тихо. Дойде едно ченге. Картър Тибодо.
— Онзи високия, широкоплещестия?
— Същият. Разпитва ме.
Търстън пребледня и Линда разбра, че той се опитва да си спомни какво е говорил, докато е бил отвън с децата.
— Мисля, че всичко е наред — успокои го тя, — но искам да провериш дали наистина си е тръгнал. Дойде пеша. Огледай улицата и двора на Едмъндсови. Аз трябва да си сменя дънките.
— Какво ти направи?
— Нищо! — просъска тя. — Виж дали си е отишъл. Ако го няма, изпаряваме се веднага.
20.
Пайпър Либи се отдръпна от кутията и седна на тревата, гледайки града с насълзените си очи. Мислеше си за онези среднощни молитви към Няма го. Сега осъзнаваше, че се е държала като пълна глупачка. Там имаше Има го. Само че той не беше Господ.
— Видя ли ги?
Тя се стресна. Нори Калвърт стоеше до нея. Изглеждаше по-слабичка от преди. И по-възрастна. Пайпър разбра, че момичето ще стане много красиво. За приятелите си тя май вече беше много красива.
— Да, мила, видях ги.
— Ръсти и Барби прави ли са? Онези, които ни гледат, деца ли са?
Пайпър си помисли: „Може би само себеподобните им знаят.“
— Не съм съвсем сигурна, мила. Опитай и ти.
Нори погледна към нея.
— Да?
Пайпър, която не знаеше дали постъпва правилно или не, кимна.
— Да.
— Ако аз… не знам… ако ми стане нещо, ще ме издърпаш ли?
— Да. Ако не искаш, недей. Това не е някакъв тест.
Само че за Нори беше. А и много искаше да знае. Тя коленичи във високата трева и сграбчи кутията от двете страни. Нещо веднага я разтресе. Главата й се отметна толкова рязко назад, че вратните й прешлени изпукаха. Пайпър посегна към Нори, но когато тя се отпусна, отдръпна ръцете си. Брадичката на момичето се опря в гърдите, а очите й, които се бяха затворили, се отвориха отново. Погледът й беше мътен, зареян в далечината.
— Защо правите така? — попита тя. — Защо?
Ръцете на Пайпър настръхнаха.
— Кажете ми! — От едното око на Нори се изтърколи сълза, която падна върху кутията, зацвъртя и след малко изчезна. — Кажете ми!
Тишината се проточи като „Дързост и красота“. Накрая момичето пусна кутията и залитна назад.
— Деца.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм. Не мога да кажа колко са. Образът се променя. Носят кожени шапки. Имат „мръсни“ уста. Носят очила като тези на водолазите и гледат тяхната кутия. Само че тяхната е като телевизор. Виждат всичко, целия град.
— Откъде знаеш?
Нори поклати глава.
— Не мога да ти кажа откъде, но знам. Това са лоши деца с лоши усти. Не искам никога повече да докосвам тази кутия. Чувствам се ужасно омърсена. — Тя се разплака.
Пайпър я прегърна.
— Когато ги попита защо го правят, те какво ти отговориха?
— Нищо.
— Дали са те чули, как мислиш?
— Чуха ме, но не ми обърнаха никакво внимание.
Зад тях се чу бумтене, което постепенно се засили. От север идваха два транспортни хеликоптера, плъзгаха се ниско над върховете на дърветата.
— Трябва да внимават, защото може да се блъснат в Купола като онзи самолет! — изкрещя момичето.
Хеликоптерите не се блъснаха. Щом стигнаха до стената на Купола (близо до мястото, на което бяха Пайпър и Нори), те започнаха да се спускат към земята.
21.
Кокс беше споменал на Барби, че има един стар, вероятно проходим път, който тръгва от градината на Маккой и стига до ТР-90. Някъде към седем и половина в петък сутринта Барби, Ръсти, Роми, Джулия и Пит Фрийман пътуваха по него. Барби вярваше на Кокс, но не и на снимките (на обрасли с трева коловози), заснети от двеста мили височина, така че бе взето решение да пътуват с микробуса, който Ърни Калвърт открадна от паркинга на Големия Джим Рени. Барби беше готов да зареже това превозно средство, ако то заседнеше някъде. Пит беше останал без фотоапарат — дигиталният му никон беше спрял да работи, когато той се беше приближил до кутийката.
— Извънземните не обичат папараците, братле — каза Барби. Мислеше си, че казва нещо смешно, но когато ставаше въпрос за фотоапарата му, Пит губеше чувството си за хумор.