В една кола е с Памела Чен — от всички нови „специални заместници“ вярва единствено на нея — и когато вижда огромното множество, й казва да се обади в болницата. Иска линейката да дойде тук за всеки случай. Тя се връща след пет минути с новини, които Хенри намира едновременно за невероятни и напълно очаквани. Памела казва, че една от пациентките — млада жена, постъпила рано сутринта в болницата със счупена китка — е вдигнала телефона на рецепцията. Обяснила, че медицинският персонал го няма и че линейката липсва.
— Е, това вече е прекрасно — промърморва Хенри. — Надявам се, че уменията ти за оказване на първа помощ са на ниво, Пами, защото май ще се наложи да ги използваш.
— Знам какво се прави при проблеми със сърцето и белия дроб.
— Добре. — Той посочва Джо Боксър, зъболекарят, който обича вафли „Его“. Боксър е завързал синя кърпа на ръката си и от време на време показва на хората къде да вървят (повечето не му обръщат внимание). — Ако някой го заболи зъб, онзи надут задник може да помогне.
— Ще помогне само на тези, които си платят — отговаря Памела. Тя е имала вземане-даване с Джо Боксър (преди време й никнеше мъдрец). Тогава той беше споменал, че работи на принципа „услуга за услуга“, като оглеждаше гърдите й по начин, който тя изобщо не беше харесала.
— Мисля, че в багажника на колата ми има една бейзболна шапка — казва Хенри. — Вземи я и я занеси там. — Той сочи жената, която носи гологлаво бебе на гърба си. — Сложи я на главата на бебето и кажи на майка му, че е идиотка.
— Ще я сложа, но няма да кажа нищо на майка му — отговаря спокойно Памела. — Това е Мери Лоу Костас. На седемнайсет е и от една година е омъжена за камионджия, който е двойно по-възрастен от нея. Сигурно се надява, че той ще дойде да я види.
Хенри въздъхва:
— И все пак е идиотка, макар че май и аз съм бил идиот на нейната възраст.
Хората продължават да прииждат. Някакъв човек, който очевидно не се е запасил с вода, носи обемиста аудиосистема, от която струи госпъл музика. Двама от приятелите му разгъват плакат, на който пише: „Моля ви, спасете ни“.
— Нещата вървят на зле — казва Хенри и е прав, разбира се, макар и да няма представа колко зле ще станат.
Нарастващата тълпа чака на слънцето. Хората със слаби мехури се облекчават в храсталаците западно от пътя. Повечето се връщат изподрани. А една пълна жена (Мейбъл Олстън; тя страда и от диабет) си навяхва глезена, пада и започва да крещи; накрая идват двама мъже и я изправят на здравия й крак. Лени Мичъм — началникът на пощенския клон — (поне до тази седмица, когато пратките престанаха да пристигат) я снабдява с бастун. После казва на Хенри, че Мейбъл трябва да бъде откарана в града. Хенри отговаря, че не може да осигури кола, и добавя, че пострадалата ще се наложи да си почива тук, под някоя сянка.
Лени започва да размахва ръце.
— Ако не си забелязал, от едната страна има пасище, а от другата — трънаци. Няма сянка.
Хенри посочва обора на Динсморови.
— Там има сянка.
— Но разстоянието е поне половин километър! — възкликва възмутено Лени.
Разстоянието е двойно по-малко, но Хенри не спори.
— Сложи я на предната седалка на колата ми.
— Много е топло на слънце — казва Лени. — Тя има нужда от свеж въздух.
Да, Хенри знае, че трябва да пусне климатика, което означава работещ двигател и разход на бензин. В момента няма недостиг на бензин — ако се приеме, че могат да изпомпат резервоара на „Газ енд Гросъри“, — и той решава сега да не мисли за този проблем.
— Ключът е в стартера — казва той. — Включи на „леко разхлаждане“, ясно?
Лени кима и се отправя към Мейбъл, която обаче не иска да мърда от мястото си, въпреки че по бузите й се стича пот, а лицето й е силно зачервено.
— Не още — изревава тя. — Трябва да си свърша работата.
Лео Ламойн — един от новите полицаи — се приближава към Хенри. Той може да мине и без неговата компания, защото Лео е кух като градинска лейка.
— Как е стигнала там, човече? — пита. Лео Ламойн е от хората, които се обръщат към другите с „човече“.
— Не знам как, но е стигнала — отговаря отегчено Хенри. Започнало е да го мъчи главоболие. — Извикай няколко жени, кажи им да я заведат зад колата ми и да я крепят, докато се изпикае.