— Кои, човече?
— По-едрите — отговаря Хенри и се отдалечава, преди да се е поддал на изкушението да прасне Лео Ламойн по носа.
— Какви са тези полицаи? — пита една от петте жени, които помагат на Мейбъл да се довлече зад кола 3. Там Мейбъл ще се облекчи, придържайки се за задната броня, а помощничките й ще направят кордон около нея, за да бъде запазено благоприличие.
На Хенри му се приисква да отговори, че полицаите са неподготвени заради безстрашните им лидери Рени и Рандолф, но решава да си трае. Знае, че предната вечер си е навлякъл неприятности, като е настоял Андрея Гринъл да бъде изслушана. Отговаря по следния начин:
— Само с такива разполагаме.
За да сме честни, трябва да кажем, че повечето хора, също като „почетната стража“ на Мейбъл, са готови да помогнат на нуждаещите се. Онези, които си носят вода, я поделят с онези, които не си носят. Повечето пестят запасите от живителна течност. Сред всяка тълпа обаче има идиоти и тези тук прахосват водата, без да се замислят. Някои „умници“ се тъпчат с бисквити и солети, без да си дават сметка, че така ще ожаднеят. Бебето на Мери Лоу Костас започва да плаче под бейзболната шапка, която е твърде голяма за главата му. Мери Лоу изважда бутилката с вода, която носи, и започва да мокри зачервените бузки и врата на бебето. Бутилката скоро ще е празна.
Хенри сграбчва Памела Чен и отново посочва Мери Лоу.
— Вземи бутилката й и я напълни от нашите запаси — казва. — Гледай да не те видят много хора, защото иначе водата ще свърши още преди обяд.
Тя изпълнява заповедта и Хенри си мисли, че от нея би могло да стане много добро провинциално ченге.
Никой не си прави труда да погледне къде отива Памела. Това е добре. Когато пристигнат автобусите, тези хора ще забравят за момент, че им е топло и че са жадни. Разбира се, след като посетителите си тръгнат… и пред перспективата за дълго трамбоване обратно към града…
Хрумва му една идея. Оглежда подчинените си и осъзнава, че повечето са тъпанари; Рандолф е взел повечето от тези, които стават за нещо, и ги е повел на някаква тайна мисия. Мисли си, че мисията е свързана с обвиненията на Андрея към Рени относно нарколабораторията, но не му пука особено дали е така. Просто го е яд, че те не са тук и че ще трябва да се оправя сам.
Махва с ръка на човека, който може да му помогне.
— Какво искаш, Хенри? — пита Бил Олнът.
— У теб ли са ключовете от училището?
Олнът, който от трийсет години е портиер в гимназията, кимва.
— Тук са. — Връзката ключове, която виси на колана му, проблясва на слънцето. — Винаги ги нося, защо?
— Вземи четвърта кола — казва Хенри. — Върни се в града колкото се може по-бързо, като внимаваш да не сгазиш някой от закъснелите. Докарай тук един от училищните автобуси. От тези, дето са с четирийсет и четири места.
Олнът не гори от ентусиазъм. Челюстта му е издадена напред по типичния за янките начин, който Хенри като типичен янки познава много добре. Омразната темерутска гримаса означава: „Трябва първо да се погрижа за себе си, приятелче.“
— Да не си се смахнал, не можеш да натъпчеш всички тези хора в един автобус.
— Не всички — отговаря Хенри, — само хората, които няма да могат да се приберат сами. — Сега си мисли за Мейбъл и за бебето на Костас, но знае, разбира се, към три следобед групичката на затруднените ще нарасне.
Челюстта на Бил Олнът се придвижва още по-напред, вече стърчи като носа на кораб.
— Не. Двамата ми синове и жените им идват, така казаха. Ще доведат и децата. Не искам да ги изпусна. А и няма как да зарежа съпругата си. Тя е много разтревожена.
Като слуша тези глупости, на Хенри му идва да раздруса Бил (идва му дори да го хване за гушата, защото не може да търпи егоистите). Не предприема нищо, просто иска ключовете и пита с кой от тях се отваря вратата на гаража. След това казва на Олнът да върви при жена си.
— Съжалявам, Хенри — извинява се Олнът, — но трябва да видя децата и внуците си. Заслужил съм го. Не съм молил куците и слепите да идват тук и нямам намерение да плащам за глупостта им.
— Свестен американец си ти, няма две мнения по този въпрос — изсъсква Хенри. — Махай ми се от главата!
Олнът отваря уста да протестира, но размисля (вероятно е видял пламъчетата в очите на Морисън) и се отдалечава с тежка стъпка.
Хенри извиква Памела, която безропотно се съгласява да се върне в града, само го пита къде, какво и защо. Той й обяснява.