— Става.
— Хайде да попушим, Сандърс, какво ще кажеш?
Анди подкрепя предложението.
Седемнайсетте бегълци от града стоят в края на градината на Маккой, стърчат над линията на хоризонта като индианци от уестърн на Джон Форд.
Повечето мълчат, вторачени смаяно в бавното шествие, което се точи по шосе 119. То е на почти единайсет километра от тях, но е видимо, защото тълпата е гъста.
Ръсти, който гледа един много по-близък обект, изпитва огромно облекчение. Сребриста хонда „Одисей“ се придвижва бързо по Блек Ридж Роуд. Той притаява дъх, когато микробусът се приближава до гората и до блестящия пояс, който отново е станал невидим. Обзема го ужас, когато си представя как водачът — вероятно Линда — припада и микробусът катастрофира. Те обаче подминават опасното място. Сторило му се е, че хондата е свила за момент леко встрани, но не е абсолютно сигурен. Скоро ще пристигнат.
Кутията е на стотина метра вдясно от тях, но на Джо Макклачи му се струва, че я усеща — нещо запулсирва дълбоко в мозъка му при всяко присветване на лилавата лампичка. Има вероятност мозъкът му да му играе номера, но се съмнява, че е така.
Барби стои до него, прегърнал е с една ръка госпожица Шамуей. Джо го потупва по рамото и казва:
— Имам лошо предчувствие, господин Барбара. Всички онези хора, струпани заедно. Не е добре.
— Да — отговаря Барбара.
— Те гледат. Кожените глави. Усещам ги.
— И аз също — казва Барби.
— И аз — промълвява тихичко Джулия.
Големия Джим и Картър Тибодо са в конферентната стая, където гледат телевизия; вече не предават картина от въздуха, снима някаква наземна камера. Отначало образът потрепва, сякаш приближава торнадо или е избухнала кола-бомба. Виждат небе, чакъл и бягащи крака. Някой промърморва:
— Хайде, побързайте.
Улф Блитцър казва:
— Камионът с техниката е пристигнал. Те като че ли са се разбързали, но съм сигурен, че всеки момент… да. О, Боже, вижте само това!
Успокоена, камерата се насочва към стотиците жители на Честърс Мил, които се изправят на крака. Приличат на голяма група богомолци, изправящи се след молитва. Тези отзад изблъскват стоящите отпред към Купола. Големия Джим вижда разкривени носове, бузи и устни, притиснати сякаш към някаква стъклена стена. За момент му се завива свят и той разбира на какво се дължи този дискомфорт — за пръв път вижда нещата от гледната точка на външен човек. За пръв път осъзнава каква е жестоката истина. За пръв път се чувства изплашен.
Изстрелът, който проехтява, бива леко приглушен от Купола.
— Стори ми се, че чух изстрел — казва Улф. — Андерсън Купър, ти чу ли нещо? Какво става?
Купър отговаря по сателитния си телефон; гласът му е глух, сякаш се обажда от някоя австралийска пустиня.
— Улф, не сме стигнали още, но пред мен има малък монитор и изглежда, че…
— Вече виждам — казва Улф. — Струва ми се…
— Това е Морисън — подмята Картър. — Той е куражлия. Това мога да кажа.
— Утре ще бъде изритан — отговаря Големия Джим.
Картър вдига вежди и поглежда към него.
— Заради това, което е казал на снощната среща?
Големия Джим посочва помощника си с пръст.
— Умно момче си ти.
Стоящият до Купола Хенри Морисън не мисли за снощната среща, нито за куража, нито дори за задълженията си; той мисли, че ако не предприеме бързо нещо, хората отпред ще бъдат смазани в Купола. Затова стреля във въздуха. Няколко от другите полицаи — Тод Уендълстат, Ранс Конрой и Джо Боксър — също стрелят във въздуха, следвайки примера на началника си.
Крясъците (и стоновете на притиснатите в Купола хора) заглъхват и настава ужасяваща тишина. Хенри заревава в мегафона:
— Разпръснете се! Разпръснете се, по дяволите! Има място за всички, само се разпръснете, мамка ви!
Ругатните действат по-отрезвяващо върху хората в сравнение с изстрелите и въпреки че най-упоритите остават на магистралата (Бил и Сара Олнът и Джони и Кери Карвър са сред тях), останалите започват да се разпръскват покрай Купола. Част от тълпата тръгва надясно, но основното множество се понася наляво, към равното пасище на Олдън Динсмор. Хенриета и Петра, които залитат леко, защото са преполовили бутилката с „канадска ракета“, са сред тази група хора.
Хенри прибира пистолета си в кобура и заповядва на останалите полицаи да сторят същото. Уендълстат и Конрой се подчиняват, но Джо Боксър продължава да стиска евтиния си трийсет и осемкалибров револвер.