— Ха, накарай ме, де — казва подигравателно той и Хенри си помисля: „Това е кошмар. Скоро ще се събудя в собственото си легло, а когато отида до прозореца и погледна навън, ще видя красива и свежа есенна утрин.“
Много от онези, които са избрали да не ходят до Купола (обезпокоителен брой хора са си останали вкъщи, защото изпитват дихателни проблеми), имат възможност да гледат телевизия. В „Дипърс“ са се струпали трийсетина човека. Томи и Уилоу Андерсън са на свиждането, но са оставили крайпътния ресторант отворен, за да могат хората да гледат телевизия на големия екран. Групичката не вдига много шум, ала неколцина проплакват от време на време. Картината е кристална и всичко изглежда изключително вълнуващо.
Не само те са развълнувани от гледката на онези осемстотин човека, които са се подредили покрай невидимата стена и са притиснали дланите си в нея.
Улф Блитцър казва:
— На лицата им е изписан копнеж, какъвто не съм виждал никога преди. Аз… — Задавя се от вълнение. — По-добре да оставя картината да говори.
Той постъпва съвсем правилно, като замлъква. Коментарът му е излишен.
На пресконференцията си Кокс беше казал:
— Посетителите ще слязат от автобусите и ще тръгнат пеш… трябва да стоят на два метра от Купола. Смятаме тази дистанция за безопасна.
Нищо такова не се случва, разбира се. Веднага щом вратите на автобусите се отварят, хората се втурват напред, викайки имената на близките и роднините си. Някои падат и моментално са стъпкани (един ще загине в безредиците, а четиринайсет ще пострадат, шестима от които сериозно). Войниците, които преграждат „мъртвата зона“ пред Купола, са изблъскани встрани. Жълтите ленти, на които пише: „Не преминавай“, падат на земята и изчезват в прахта, вдигната от стотиците бягащи крака. Новодошлите се разпръскват покрай стената на Купола; всички викат имената на съпругите си, съпрузите си, родителите си, синовете си, дъщерите си, годениците си; повечето плачат. Четирима човека са излъгали или са забравили, че имат електронни медицински устройства в телата си. Трима от тях загиват на място, а четвъртият, който не е видял в списъка със забранените устройства да пише нещо за слухови апарати, изпада в кома и след една седмица умира от кръвоизлив в мозъка.
Хората постепенно се подреждат. Телевизионните камери виждат всичко. Те забелязват как местните хора и посетителите се опитват да докоснат дланите си въпреки невидимата преграда, която ги разделя; те заснемат опитите им да се целунат; те проследяват как мъжете и жените се гледат в очите и плачат; те отчитат припадналите от двете страни на Купола и онези, които са се свлекли на колене и са вдигнали ръце в молитва; те запечатват мъжа отвън, който блъска с юмруци преградата, която му пречи да стигне до бременната си съпруга, блъска, докато по стената на Купола не се появяват капчици кръв; те поглеждат към възрастната жена, която се опитва да прокара пръсти по челото на внучката си.
Журналистическият хеликоптер излита отново и започва да кръжи над двойната човешка змия, разпростряла се на петстотин метра. Листата от страната на Мотън танцуват, облечени в ярката си октомврийска премяна; листата от страната на Честърс Мил висят отпуснати. Зад местните хора — по пътя, по полето, сред храстите — се търкалят десетки лозунги. Заради срещата политиката и протестите са останали на заден план.
Кенди Кроули казва:
— Улф, откакто съм репортер, това е най-тъжното и най-странно събитие, което съм отразявала.
Все пак човешките същества имат способността да се приспособяват и лека-полека вълнението и странността започват да избледняват. Неразборията се превръща в обикновено свиждане. А междувременно започват да изнасят пострадалите. От страната на Мил няма палатка на „Червения кръст“. Полицаите настаняват пострадалите под оскъдната сянка, която осигуряват колите, изчаквайки Памела Чен да докара автобуса.
Групата, която ще атакува Радиото на Исус, се е смълчала, смаяна от случващото се. Рандолф им е разрешил да гледат телевизия, защото има още известно време. Той отмята имената в бележника си, после прави знак на Фреди Дентън да дойде при него отвън на стълбите. Очаква Фреди да възнегодува заради това, че му отнема командването (Питър Рандолф цял живот е преценявал другите по себе си), но всичко минава тихо и кротко. Тази работа е много по-сериозна от това да отпращаш старите пияници от магазините и Фреди е доволен, че отговорността няма да тежи върху него. Ако всичко мине добре, ще получи похвала, но ако не мине? Рандолф няма такива притеснения. Един безработен хулиган и един кротък аптекар, който не би се оплакал, ако в супата му има муха? Възможно ли е изобщо да се обърка нещо?