Докато стои на стълбите, по които Пайпър Либи се беше изтъркаляла неотдавна, Фреди разбира, че няма да може да сдаде всичките си отговорности. Рандолф му подава лист, на който са написани седем имена. Едното е това на Фреди. Останалите шест са на Мел Сиърлс, Джордж Фредерик, Марти Арсено, Обри Тоул, Стъби Норман и Лорън Конри.
— Това са твоите хора. Ще минете по черния път — нарежда полицейският началник. — Знаеш ли го?
— Да, отделя се от Битч Роуд. Бащата на Сам Мърляча го направи.
— Не ме интересува кой го е направил — срязва го шефът. — Минете по него. В дванайсет часа ще преведеш хората си през горския пояс. Ще излезете зад радиостанцията. Точно в дванайсет, Фреди. Нито минута по-рано, нито минута по-късно.
— Не трябваше ли всички да минем оттам, Пит?
— Плановете се промениха.
— Големия Джим знае ли, че са се променили?
— Големия Джим е градски съветник, Фреди. А аз съм началник на полицията. Освен това ти си ми подчинен, така че си затваряй устата и ме слушай какво ти приказвам.
— Съжалявам — отговаря Фреди и покрива ушите си с длани по начин, който е доста неприличен.
— Аз ще паркирам на пътя, който минава пред радиостанцията. С мен ще са Стюарт и Фърн. Роджър Килиан, също. Ако Буши и Сандърс направят глупостта да ви нападнат, с други думи, ако чуем изстрели зад радиостанцията, ние тримата ще се появим отзад. Ясно ли е?
— Ъ-хъ. — На Фреди този план всъщност му се вижда доста добър.
— Добре, сега да си синхронизираме часовниците.
— М… моля?
Рандолф въздъхва.
— Трябва да сме сигурни, че показват едно и също време, така пладне ще дойде по едно и също време и за двама ни.
Фреди все още изглежда озадачен, но се подчинява.
Някой от онези вътре в участъка — май е Стъби — изкрещява:
— О, още един гризна дръвцето! Наредили са припадналите като трупи зад колите! — Думите му са посрещнати със смях и ръкопляскания. Полицаите са развълнувани, защото се носят слухове, че при предстоящата акция може да има престрелка.
— Ще се качим в камионите в единайсет и петнайсет — казва Рандолф на Фреди. — Разполагаме с почти четирийсет и пет минути, през които можем да погледаме шоуто по телевизията.
— Искаш ли пуканки — пита Фреди. — Пълно е с пуканки в шкафа над микровълновата печка.
— Може, може.
Хенри Морисън влиза в колата си и изпива бутилка студена вода. Униформата му е мокра от пот; не може да си спомни някога да се е изморявал така (отдава го на лошия въздух), но като цяло е доволен от себе си и от подчинените си. Успели са да предотвратят най-лошото — премазването на хора в Купола. От тази страна никой не е умрял все още и хората се успокояват. От страната на Мотън няколко телевизионни оператори тичат напред-назад и се опитват да заснемат колкото се може повече затрогващи сцени. Хенри разбира, че те се натрапват в личния живот на хората, но предполага, че Америка трябва да види това. А и на повечето като че ли не им пука дали ги снимат или не. На някои даже им харесва да са пред камерите, мислят си, че ще станат известни. Хенри тръгва да търси родителите си; не се изненадва, че не успява да ги открие — те живеят чак в Дери, а и годинките им вече натежават. Съмнява се дали изобщо са пожелали имената им да бъдат включени в лотарията.
От запад се задава хеликоптер, в който се намира полковник Джеймс Кокс. Той също е сравнително доволен от начина, по който протича до момента свиждането. Казали са му, че никой в Честърс Мил не се готви за пресконференция, но не се е изненадал, нито се е притеснил от това. Като се има предвид колко компрометиращи документи е натрупал, по-скоро би се изненадал, ако Рени се появи. По време на дългата си служба Кокс е отдавал чест на много хора и отдалеч подушва високопоставените страхливци.
Тогава Кокс вижда двете дълги редици хора и престава да мисли за Джеймс Рени.
— Изключително — промърморва. — Едно от най-изключителните неща, които съм виждал.
Полицай Тоби Манинг изкрещява:
— Ето, автобусът пристига! — Цивилните не му обръщат внимание — те или разговарят разпалено с роднините си, или все още ги търсят, — но полицаите надават одобрителни викове.