— Така е, но мисля, че сбъркахме. Може би защото съм близо до кутията, имам чувството, че онази лупа, за която говореше Ръсти, е точно над главата ми. Скоро слънчевите лъчи ще се насочат към нея. Надявам се да греша.
Тя го изгледа изпитателно.
— Има ли още консерви? Ще ти помогна, ако има. Винаги можем да ги разтоварим.
— Да — отговори Барби и й се усмихна измъчено. — Винаги можем да ги разтоварим.
11.
На малката поляна в края на черния път имаше една отдавна изоставена къща. Двата оранжеви камиона спряха пред нея; полицаите слязоха, след което започнаха да разтоварват тежките брезентови торби, на които пишеше: „СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ“. Върху едната от тях някакъв умник бе надраскал с маркер следното: „Помнете Аламо“. В торбите имаше няколко полуавтоматични пистолета „Хеклер и Кох“, две пушки „Мозберг“ с магазини за осем патрона и амуниции, амуниции, амуниции.
— Ей, Фред — каза Стъби Норман. — Не трябваше ли да носим жилетки, а?
— Ще ги нападнем в гръб, Стъби. Не се тревожи.
Фреди беше притеснен (в стомаха му пърхаха хиляди пеперуди), но се надяваше, че гласът му звучи бодро.
— Ще им предложим ли да се предадат? — попита Мел. — Все пак господин Сандърс е градски съветник.
Фреди беше мислил за това. Беше мислил и за Стената на честта, където висяха снимките на трите ченгета от Честърс Мил, загинали при изпълнение на служебните си задължения след Втората световна война. Не гореше от желание снимката му да се появи на тази стена и тъй като началник Рандолф не го беше инструктирал по този въпрос, той прецени, че има право лично да инструктира другите.
— Ако ръцете им са вдигнати, живеят — отвърна той. — Ако не са въоръжени, живеят. При всички други случай умират. Това представлява ли проблем за някого?
Никой не се обади. Беше единайсет и петдесет и шест. Шоуто скоро щеше да започне.
Той огледа мъжете (и Лорън Конри, която заради суровото си лице и малките си гърди можеше също да мине за мъж), пое си дълбоко дъх и каза:
— Следвайте ме. В редица. Ще спрем в края на гората и ще огледаме.
Опасенията на Рандолф по отношение на отровния бръшлян и отровния дъб се оказаха безпочвени, освен това гората не беше много гъста и макар и натоварени, те се придвижваха бързо. Фреди си помисли, че неговата малка армия преодолява доста майсторски (без да вдига много шум) хвойновите храсти. Започваше да чувства, че всичко ще мине по план. Всъщност тръпнеше в очакване на началото на операцията. Пеперудите бяха отлетели от стомаха му.
Само полека. Тихо и полека. И след това, бам! Няма да се усетят откъде им е дошло.
12.
Готвача, който беше приклекнал зад синия камион, паркиран във високата трева зад склада, ги чу малко след като напуснаха поляната, където старият дом на Вердро бавно потъваше в земята. За изострения му от наркотиците слух и за превъзбудения му мозък те звучаха като стадо бизони, търсещи близкия гьол.
Той изтича до предницата на камиона, коленичи и подпря автомата на бронята. Гранатите, които бяха закачени на цевта на Божия воин, сега лежаха в тревите зад него. Кльощавият му пъпчасал гръб блестеше от пот. Дистанционното беше закачено за колана на „жабешкото“ му долнище на пижама.
„Бъди търпелив — посъветва се той. — Не знаеш колко са. Изчакай ги да излязат на открито и чак тогава стреляй. Опаткай ги набързо.“
Нахвърли няколко пълнителя отпред и зачака, молейки се да не се наложи на Анди да свири с уста. Помоли се и на него да не му се наложи да свири. Помисли си, че е възможно да се измъкнат от тази каша и да поживеят още някой и друг ден.
13.
Фреди Дентън стигна края на гората, отмести един клон настрани с помощта на дулото на пушката си и се огледа. Видя неокосена ливада, по средата на която стърчи радиоантена. Чуваше се ниско жужене, от което пломбите на зъбите му вибрираха. На оградата имаше табели, предупреждаващи: „Висок волтаж“. Едноетажната тухлена сграда на студиото се намираше вляво. По средата имаше голям червен хамбар. Предположи, че хамбарът се използва за склад. Или за нарколаборатория. Или и за двете.
Марти Арсено приседна до него. По униформената му риза се бяха появили тъмни петна пот. В очите му се четеше ужас.
— Какво прави този камион там? — попита той и посочи с пушката си.
— Това е християнският камион — отговори Фреди. — За инвалиди и трудно подвижни хора. Не си ли го виждал из града?