Хенриета и Петра усещат горещия дъх на пожара. Стотиците хора, притиснали се към Купола, също го усещат. Вятърът вдига косите им и започва да развява дрехите им.
— Хвани ме за ръката, мила — казва Хенриета. Петра се подчинява.
Гледат големия жълт автобус, който прави широк обратен завой, поклащайки се като пиян. Автобусът заорава в канавката, като за малко не прегазва Ричи Килиан, който първо отскача настрани, а после се мята на задната врата, вдига краката си и кляка върху бронята.
— Дано успеят да се спасят — казва Петра. — И на мен също ми се иска, мила.
— Съмнявам се.
Огънят подпалва няколко от бягащите елени.
Хенри е седнал зад волана на автобуса. Памела стои до него, хванала се е за вертикална хромирана тръба. Вътре са и десетина от местните хора, повечето от които качени по-рано поради това, че са имали здравословни проблеми. Сред тях са Мейбъл Олстън, Мери Лоу Костас и бебето й, което все още носи бейзболната шапка на Хенри. Качил се е и „достопочтеният“ Лео Ламойн, чийто проблеми като че ли са емоционални, а не физически — той вие от ужас.
— Газ, и право на север — изкрещява Памела. Огънят е само на петстотин метра от тях и шумът е невъобразим. — Карай бързо и не спирай, каквото и да стане.
Хенри знае, че няма да се получи, но тъй като предпочита да си отиде по този начин, а не да чака смъртта, свивайки се безпомощно край Купола, включва фаровете и тръгва. Памела залита назад и пада в скута на Чаз Бендър — учителя; Чаз е бил качен в автобуса, защото е получил сърцебиене. Той сграбчва Памела и я задържа да не падне. Хората се разпищяват от уплаха, но Хенри не им обръща внимание. Знае, че няма да може да вижда пътя, въпреки че фаровете са включени, но това не го притеснява. Хиляди пъти е минавал по този път, докато е патрулирал с полицейската си кола.
„Използвай силата, Люк“ — мисли си той, засмива се, натиска педала на газта до ламарината и навлиза в палещия мрак. Държащият се за вратата Ричи Килиан внезапно разбира, че не може да диша. Вижда как ръцете му се подпалват. Малко по-късно температурата отвън скача с четиристотин градуса и той изгаря като парченце месо, полепнало за скара.
Вътрешното осветление на автобуса е включено; немощната светлина огрява ужасените, облени в пот лица на пътниците, а светът отвън е станал черен като катран. Пред почти безполезните фарове се вихрят облаци пепел. Хенри кара по спомени, като се чуди кога гумите ще експлодират. Продължава да се смее, но не може да чуе смеха си, защото двигателят пищи като подпалена котка. Все пак още кара по пътя, а това е важно. Кога ще преминат огнената стена? Дали изобщо е възможно да я преминат? Той започва да си мисли, че е възможно. Мили Боже, колко е дълго това нещо?
— Ще успееш! — крещи Памела. — Ще успееш!
Може би. Може би ще успее. Но тази топлина… Посяга към копчето на климатика, канейки се да го включи на „максимално охлаждане“, когато прозорците се пръскат и автобусът се изпълва с огън. Не! Не! Не сега, когато са толкова близо.
Когато обгореният автобус се измъква от дима, той вижда черна пустош. От дърветата са останали само тлеещи пънове, а пътят прилича на врящ сос. Тогава върху гърба на Хенри Морисън пада огнена пелена и той изпада в безсъзнание. Автобусът излиза от пътя и се преобръща, бълвайки огън от счупените си прозорци. На бързо почерняващата табела, закачена отзад на автобуса, пише: „Намали, приятелю! Ние обичаме децата си!“
Оли Динсмор спринтира към обора. Окачил е на врата си кислородната маска на дядо си Том и мъкне някак си двете тежки бутилки (забелязал е втората, докато е минавал през гаража). Спуска се към стълбите, които ще го отведат надолу към „картофеното“ мазе. Отгоре долита стържене и свистене — покривът се е подпалил. Тиквите, складирани в западния край на обора, също лумват в пламъци. Миризмата е тежка и сладникава, все едно дяволите в ада празнуват Деня на благодарността.
Пожарът се придвижва към южния край на Купола, канейки се да преодолее последните сто метра; стопанските постройки на Динсморови избухват една след друга. Хенриета Клавард гледа стихията и си мисли: „Е, аз съм стара. Поживяла съм си. Живяла съм много повече от това бедно момиче.“
— Обърни се към мен, мила — казва тя на Петра. — Сложи си главата на гърдите ми.
Петра Сиърлс обръща насълзеното си лице към нея.