— Ще боли ли?
— Само за секунда, мила. Затвори си очите. Когато ги отвориш, краката ти ще са потопени в хладен поток.
Петра изрича последните си думи:
— Звучи добре.
Затваря очите си. Хенриета също затваря своите. Пожарът ги поглъща за секунди.
Кокс все още е близо до Купола; камерите все още снимат, заели удобна позиция. Всички американци гледат шокиращите кадри. Коментаторите са замлъкнали и се чува само огънят, който има много какво да каже.
Полковникът все още вижда дългата човешка змия, оформена сега от силуети, изпъкващи на фона на огъня. Повечето от тях — също като изгнаниците, които най-накрая са се отправили към къщата и колите — се държат за ръце. След това пожарът облизва Купола и те изчезват. Тогава, сякаш за да компенсира липсата им, Купола става видим — огромна опърлена стена, издигаща се към небето. Малкото количество топлина, което успява да се измъкне навън, е напълно достатъчно да накара Кокс да се обърне и да побегне. Докато тича, той сваля димящата си риза.
Пожарът е прекосил Честърс Мил от северозапад на югоизток (Барби е успял да предугади това). Скоро той бързо ще угасне. Изсмукал е много кислород и е оставил след себе си метан, формалдехиди, солна киселина, въглероден двуокис, въглероден окис и много други отровни вещества. Оставил е още и задушливи облаци, в които има частици от къщите, дърветата и, разбира се, хората.
Пълно е с какви ли не отрови.
22.
Двайсет и осемте изгнаници и двете кучета се отправиха към границата с ТР-90 — място, което старите хора наричат Кентън. Бяха се натъпкали в три микробуса, две коли и една линейка. Небето беше притъмняло, а хората се задъхваха заради недостига на кислород.
Барби натисна спирачката на приуса на Джулия и изтича до Купола. Един разтревожен подполковник и пет-шест войници пристъпиха напред, за да го посрещнат. Барби се задъха още преди да стигне до издраскания с червен спрей Купол, въпреки че беше пробягал съвсем късо разстояние. Добрият въздух изчезваше с бясна скорост.
— Вентилаторите! — изрича с хриптящ глас. — Включете вентилаторите!
Клеър Макклачи и Джо се измъкнаха от микробуса на „Бърпис“, бяха задъхани и едва ходеха. След това пристигна микробусът на телефонната компания. Ърни Калвърт излезе, направи две крачки и се свлече на колене. Нори и майка й се опитаха да му помогнат да се изправи. И двете плачеха.
— Полковник Барбара, какво стана? — попита подполковникът. Казваше се Стрингфелоу — това име беше изписано на лентичката, пришита върху куртката му. — Докладвайте!
— На майка ти ще докладвам аз! — изкрещя Роми, който държеше в ръцете си замаяния Ейдън Епълтън. Търстън Маршал пристъпваше зад него, прегърнал Алис, която беше оповръщала предната част на блузката си. — Да докладвал, пусни ги онези вентилатори, бе!
Спрингфелоу заповяда да пуснат вентилаторите, а бегълците коленичиха и притиснаха дланите си към Купола. Откъм преградата полъхна лек ветрец и те започнаха жадно да вдишват живителния въздух, който той носеше.
Огънят бушуваше зад тях.
Оцелелите
1.
Само триста деветдесет и седем човека от общо двете хиляди, живеещи в Мил, оцеляват след пожара (повечето се намират в североизточния квадрант на града). До падането на нощта, когато тъмнината в Купола ще стане непрогледна, броят на оцелелите ще намалее до сто и шест.
В събота сутринта, когато слънчевите лъчи проникнат през онези части от Купола, които не са опушени, населението на Честърс Мил ще възлиза на трийсет и двама души.
2.
Оли затръшна вратата на мазето и се втурна надолу по стълбите. Беше щракнал ключа, с който се включват лампите, надявайки се те да светнат. Светнаха. Докато слизаше в сутерена (вътре беше студено, но той вече усещаше как топлата вълна напира), си спомни как преди четири години работниците от „Айвс Илектрик“ паркираха камиона си пред обора и се заеха да разтоварят новия генератор „Хонда“.
— Твърде скъп е този кучи син, но дано поне работи добре — беше казал Олдън, дъвчейки стрък трева, — защото заради него затънах в дългове.
Беше работил добре. И все още работеше добре, но Оли знаеше, че скоро ще се скапе. Нямаше да му се размине, огънят щеше да го унищожи. Лампите сигурно щяха да изгаснат до няколко минути.
Помисли си: „До няколко минути може и да не съм жив.“
Машината за сортиране на картофи стоеше в средата на мръсното помещение; приличаше на средновековен уред за мъчения заради стотиците си ленти, вериги и зъбчати колела. Зад нея имаше огромна купчина картофи. Есента беше добра за Динсморови, които бяха прибрали реколтата само три дена преди появата на Купола. Ако годината беше нормална, Олдън и момчетата му щяха да сортират картофите през ноември и да започнат да ги продават на кооперативния пазар в Касъл Рок и на различните крайпътни сергии в района. Без „картофени“ пари тази година. Оли обаче си мислеше, че картофите могат да му спасят живота.