Понякога минаваха седмици, преди Сам да се сети да посети малката барачка, която той наричаше „кислородния бар“. Когато момчетата от „Касълс Ин Ди Еър“ се обадеха да кажат, че ще дойдат да приберат празните бутилки, Сам отиваше в „кислородния бар“ и развърташе вентилите, после натоварваше изпразнените бутилки на старата червена каручка на сина си и ги довличаше до синия камион на фирмата.
Ако живееше на Битч Роуд, в старата къща на Вердро, Сам щеше да изгори като факел (както се беше случило с Марта Едмъндс) още в първите минути след експлозията. Но къщата, в която се беше родил, и прилежащите й гори отдавна му бяха отнети за неплатени данъци (и закупени през 2008 година от една от няколкото фиктивни фирми на Джим Рени… на символична цена). По-малката му сестра обаче притежаваше малък парцел близо до Год Крийк; Сам живееше там в деня, когато светът избухна. Бараката не беше нищо особено, а и тоалетната беше на двора (течаща вода имаше само в кухнята, осигуряваше я ръчна помпа), но по-малката му сестра се беше погрижила да плати данъците… освен това той имаше „медицински“.
Сам не се гордееше с факта, че е един от инициаторите на боя във „Фуд Сити“. Беше изпил сума ти уискита и бири със стария Ру и му беше кофти, че е ударил с камък в лицето дъщеря му. Често си спомняше какъв звук се беше чул при удара и как счупената челюст на Джорджия беше увиснала — момичето беше заприличало на вентрилоквистко чучело с разбита уста. За малко не я беше убил. По чудо беше останала жива… но пък беше умряла скоро след това. После му беше дошла една още по-тъжна мисъл — ако не я беше ударил, тя нямаше да влезе в болницата. А ако не беше влязла в болницата, вероятно все още щеше да е жива.
Така погледнато, той я беше убил.
Експлозията в радиостанцията го събуди от пиянския му сън. Той се хвана за сърцето и започна да се оглежда стреснато наоколо. Прозорецът над леглото му се беше счупил. Всъщност всички прозорци на бараката се бяха счупили, а входната врата се беше откъснала от пантите.
Той прекрачи вратата и излезе на буренясалия двор, по който се търкаляха стари гуми; загледа се на запад, където бушуваше огромен пожар.
4.
Сгушен под срутилата се сграда на общината, генераторът на противоатомното укритие — малък и старомоден — работеше стабилно. Той беше единственото нещо, което отделяше обитателите от голямата разруха отвън. Захранваните от акумулатор лампи, намиращи се в ъглите на главната стая, хвърляха жълтеникава светлина. Картър седеше на единствения стол, Големия Джим се беше излегнал на канапето и ядеше консервирани сардини — измъкваше ги една по една с дебелите си пръсти, после ги поставяше върху солени бисквити и ги поглъщаше.
Двамата мъже почти не си говореха; цялото им внимание беше насочено към прашния портативен телевизор, който Картър беше намерил в спалничката. Телевизорът хващаше само един канал — WMTW от Поланд Спринг, — но това им беше напълно достатъчно. Даже им идваше множко — на екрана показваха страховити, неописуеми неща. Центърът на града беше разрушен. На сателитните снимки се виждаше, че горите край Честърс Понд са се превърнали в шлака и че тълпата, която беше присъствала на свиждането, вече е пепел, разнасяна от утихващия вятър. Стените на Купола, почернели на височина от около седем хиляди метра, продължаваха да държат в плен опожарения град.
След експлозията температурата в укритието се беше покачила осезаемо. Големия Джим каза на Картър да включи климатика.
— Генераторът ще се справи ли? — попита Картър.
— Ако не се справи, ще се изпечем — отговори раздразнено Големия Джим. — Така че има ли някакво значение?
„Я не ми се репчи — помисли си Картър. — Какво се перчиш, като заради теб се случи това. Отговорността е изцяло твоя.“
Когато стана да потърси климатика, му мина друга мисъл: „Тези сардини страшно смърдят.“ Зачуди се каква ще е реакцията на шефа, ако му каже, че нещата, които слага в устата си, миришат отвратително.
Големия Джим обаче се обръщаше към него със „синко“, сякаш наистина го смяташе за свой син, така че Картър си замълча. Климатикът заработи веднага щом го включи. Генераторът обаче забръмча малко по-силно, поемайки неохотно новия товар. Така запасите им от пропан щяха да се изчерпят много по-бързо.