— Ти трябваше да отидеш там, Фред. Ти си старши полицай.
— А кой щеше да остане тук?
Рандолф не можа да му отговори — оправданието бе или твърде умно, или твърде тъпо. Реши, че трябва да завлече задника си до „Катрин Ръсел“.
„Не искам повече тази работа. Не. Въобще не я искам.“
Но вече беше твърде късно. А и щеше да се справи с помощта на Големия Джим. Върху това трябваше да се концентрира — Големия Джим щеше да го избави.
Марти Арсено го потупа по рамото. Рандолф се обърна, като с мъка се въздържа да не го удари. Арсено не се усети, защото гледаше към отсрещния тротоар, където Джулия Шамуей разхождаше кучето си. Разхождаше кучето си и… какво?
Закачаше вестници по шибаните стълбове, ето какво.
— Тази кучка няма да се откаже — прошепна той.
— Искаш ли да отида при нея и да я накарам да спре? — попита Арсено.
Полицаят като че ли гореше от желание да изпълни тази задача и Рандолф за малко щеше да се върже. Размисли и поклати глава.
— Тя просто ще започне да ти опява за гражданските права. Сякаш не разбира, че всяването на паника не е в интерес на града. — Пак поклати глава. — Вероятно не разбира. Тя е невероятно… — Опита се да намери точната дума и след известно време успя. — Невероятно самомнителна.
— Ще я спра, шефе, ще успея. Какво ще направи, ще се обади на адвоката си ли?
— Остави я да се забавлява. Така ще стои далече от нас. Аз ще трябва да отида в болницата. Дентън каза, че онова момиче Буши е убило Франк Делесепс и Джорджия Ру, а после се е самоубило.
— Боже — прошепна Марти и пребледня. — И в това ли е замесен Барбара, как мислиш?
Рандолф се канеше да отговори „не“, но размисли. После се сети за обвиненията в изнасилване, които беше отправило момичето. При това положение самоубийството й изглеждаше логично, но слуховете, че полицаи от Мил биха могли да извършат подобно нещо, нямаше да се отразят добре на морала на служителите в управлението, а оттам и на целия град. Той беше разбрал това дори без да пита Големия Джим.
— Не знам, но е възможно — отговори.
Очите на Марти се насълзиха. Или от дима, или от мъка. А може би и от двете.
— Трябва да запознаеш Големия Джим с всичко това, Пит.
— Ще го направя. Междувременно… — кимна към Джулия — … дръж я под око, а когато се измори и си тръгне, свали онези лайнени вестници и ги хвърли, където им е мястото. — Посочи кладата, в която се беше превърнала сградата на вестника. Боклуците на боклука.
Марти се изкикоти:
— Разбрах, шефе.
И точно това направи полицай Арсено. Но преди това няколко човека (не повече от десет) успяха да се снабдят с вестници, които през следващите два-три дена биваха четени и предавани от ръка на ръка, докато буквално не се разпаднаха.
14.
Когато пристигна в болницата, Анди видя, че Пайпър Либи е дошла преди него. Тя седеше на една от пейките във фоайето и разговаряше с две момичета, облечени в бели престилки. На него му се струваше, че те са твърде млади, за да са истински медицински сестри. Двете очевидно бяха плакали и като че ли имаше вероятност пак да се разплачат, но Анди забеляза, че преподобната Либи им действа успокояващо. Той никога не беше срещал проблеми при оценката на човешките емоции. Понякога му се приискваше да се справя също толкова добре и с мисленето.
Джини Томлинсън разговаряше с някакъв възрастен мъж. Двамата изглеждаха шокирани от случилото се. Джини видя Анди и се приближи, а възрастният мъж я последва. Тя му представи мъжа като Търстън Маршал и му обясни, че той помага в болницата.
Анди се усмихна широко на Търстън и стисна ръката му.
— Приятно ме е да се запозная с теб, Търстън. Аз съм Анди Сандърс. Председател на градския съвет.
Пайпър му хвърли поглед от пейката и рече:
— Ако наистина си председател, Анди, трябва да обуздаеш един от подопечните си.
— Знам, че последните няколко дни бяха трудни за теб — каза Анди с усмивка на уста. — Всички ние изпитваме затруднения.
Тя го изгледа много студено, а след това попита момичетата дали не биха желали да пият с нея чай в кафенето.
— Аз определено бих пийнала един чай — добави.
— Първо се обадих на теб, а след това на нея — извини се Джини, когато преподобната поведе двете младши сестри по коридора. — Обадих се и в полицейското управление. Свързах се с Фред Дентън. — Тя сбърчи нос, сякаш беше усетила някаква неприятна миризма.
— О, Фреди е добро момче — каза сериозно Анди, Мислите му бяха другаде (имаше чувството, че все още седи на леглото на Дейл Барбара и се кани да изпие отровната розова вода), но въпреки това старите му навици бързо се задействаха. Оказа се, че желанието да оправя нещата и да успокоява бурните води за него е като карането на велосипед. — Разкажи ми какво стана тук.