Тя му разказа. Анди я изслуша твърде спокойно, като се имаше предвид, че познава семейство Делесепс от много отдавна, а и че в гимназията веднъж беше излизал на среща с майката на Джорджия Ру (тогава Хелън го целуна с отворена уста, което беше прекрасно, но той усети лош дъх, което не беше прекрасно). Сега емоциите му бяха притъпени, може би защото ако телефонът не беше звъннал, той вече щеше да е в безсъзнание. Дори мъртъв. Един такъв факт променя начина, по който човек гледа на света.
— Двама от новите ни полицаи — каза. Имаше чувството, че гласът му прилича на записа, който зазвучава, когато човек се обади в киното, за да провери кога са прожекциите. — Ру, вече тежко пострадала, докато се опитваше да потуши размириците в супермаркета. Боже, боже!
— Сега май не му е времето да говоря тези работи, но не ми харесва много вашето полицейско управление каза Търстън. — Все пак е безсмислено да подавам жалба, след като полицаят, който ме удари, е вече мъртъв.
— Кой полицай? Франк или Ру?
— Младият мъж. Познах го, въпреки че беше… доста обезобразен.
— Франк Делесепс те е ударил? — Анди просто не можеше да повярва. Четири години Франки му беше носил броевете на „Луистън Сън“, без да пропуска нито ден. Е, може би беше пропуснал някой и друг ден, но тогава имаше снежни бури. А и веднъж се беше разболял от шарка. Или пък от заушки?
— Не знаех, че се казва така, но да, той е.
— Брей… това е… — Какво е? И има ли някакво значение? Изобщо има ли нещо значение? И все пак Анди продължи смело: — Това е много жалко. Ние в Честърс Мил вярваме в отговорното поведение. В доброто. Просто в момента сме под напрежение. Обстоятелствата са извън контрола ни, нали разбираш?
— Разбирам — отговори Търстън. — Язовирът е прелял, така да се каже. Но онези полицаи бяха ужасно млади. Не бяха в час. — Той замълча за момент. — Нападнаха и жената, с която живея.
Анди не можеше да повярва, че този мъж говори истината. Полицаите в Честърс Мил не посягаха на хората без причина (без сериозна причина); такива неща се случваха само в големите градове, където има повече нарушители на реда. Разбира се, преди той би казал, че в Мил не е възможно едно момиче да убие двама полицаи, а после да се самоубие.
„Няма значение — помисли си Анди. — Той не само че не е от този град, но не е и от този щат. Това ще да е проблемът.“
Джини каза:
— Ти вече си тук, Анди, но не знам с какво можеш да помогнеш. Туич прибира труповете и…
Точно в този момент вратата се отвори. Вътре влезе млада жена, която водеше за ръка две сънени деца. Търстън я прегърна, а децата — момче и момиче — вдигнаха очи. Бяха обули маратонките си на бос крак и носеха фланелки вместо пижами. На фланелката на момчето, която стигаше до глезените му, пишеше: „Затворник 9091“ и „Собственост на щатския затвор «Шоушенк»“. „Дъщерята и внуците на Търстън“ — предположи Анди и още повече му домъчня за Клодет и Дуди. Опита се да не мисли за мъртвите си близки. Джини беше поискала помощ от него и той трябваше да й помогне. Което без съмнение означаваше да изслуша историята, която тя със сигурност вече беше разказала няколко пъти за собствено успокоение. Тя несъмнено се опитваше да приеме фактите и да постигне душевен мир. Анди нямаше нищо против. Той беше добър слушател, а и предпочиташе да слуша, отколкото да гледа три трупа, единия от които на бившето му вестникарче. Слушането е съвсем проста работа, като се замисли човек; дори идиотите могат да слушат, макар че Големия Джим така и не беше хванал цаката на това занимание. Големия Джим беше по-добър в говоренето. И в планирането. Не беше ли цяло щастие, че във времена като тези разполагат с такава личност.
Докато Джини разказваше, Анди се сети нещо. Нещо важно може би.
— Дали някой…
Търстън се приближи, следван от новодошлите.
— Съветник Сандърс… Анди, това е моята партньорка Каролин Стърджис. А това са децата, за които се грижим. Алис и Ейдън.
— Искам си биберона — каза навъсено Ейдън.
— Вече си голям за биберон — възрази сестра му.
Момченцето едва не се разплака.
— Алис — каза Каролин Стърджис, — държиш се зле. А какви са лошите хора?