Излезе от алеята и подкара по Таун Комън Хил Нямаше никакви идеи, докато не стигна до Престил Стрийт. След около три минути паркира пред къщата на Андрея Гринъл, която също тънеше в мрак. Почука леко на вратата, но никой не се появи. Тъй като нямаше как да знае, че Андрея си е легнала в спалнята на горния етаж и че е заспала дълбоко за първи път, откакто престана да взима хапчета, Джулия предположи, че е отишла при брат си Дъги или при някоя приятелка.
Хорас седеше на изтривалката, гледаше стопанката си и я чакаше да предприеме нещо. Само че Джулия беше твърде объркана, за да предприеме нещо, и твърде изморена, за да тръгне нанякъде. Беше почти сигурна, че ако подкара колата отново, ще катастрофира и ще убие и себе си, и кучето.
Мислите, които се въртяха непрекъснато в главата й, не бяха свързани с изгорялата сграда, а с изражението на полковник Кокс, след като тя го беше попитала дали са ги изоставили.
Той беше отрекъл. Но докато отричаше, сведе глава, за да не срещне погледа й.
На верандата имаше дървена скамейка. Ако се наложеше, щеше да се свие там. Но може би…
Натисна дръжката на вратата и откри, че не е заключено. Поколеба се, за разлика от Хорас. Очевидно вярвайки, че е добре дошъл навсякъде, той веднага се шмугна вътре. Каишката се изпъна и тя го последва, като си каза, че сега кучето й взима решенията.
— Андрея — провикна се неуверено. — Андрея, тук ли си? Джулия е…
Андрея лежеше по гръб и хъркаше като шофьор на камион след четиридневно пътуване. Само лявото й стъпало помръдна — все още не беше изчезнал нервният тик, причинен от спирането на лекарствата.
В дневната не светеше лампа, но въпреки това там не беше съвсем тъмно; Андрея беше оставила включена лампата в кухнята. Усещаше се неприятна миризма. Прозорците бяха отворени, но тъй като нямаше никакъв вятър, миризмата на повръщано не беше изчезнала напълно. Дали някой не й беше споменал, че Андрея е болна? От грип?
Може и да беше грип, но може и да беше заради спирането на лекарствата.
Както и да е, болестта си е болест, а болните хора обикновено мразят да остават сами. Което означаваше, че в къщата няма никого. А тя беше страшно изморена. В другия край на стаята имаше хубава дълга кушетка, която сякаш я викаше. Андрея нямаше да се разсърди, ако сутринта я завареше да спи там.
— Може би дори ще ми направи чаша чай — изрече Джулия. — Двете ще се посмеем на това. — В момента обаче идеята, че е възможно някога да се разсмее, й изглеждаше абсурдна. — Хайде, Хорас.
Тя откачи каишката му и се затътри до кушетката. Хорас я изчака да легне и да подпре глава на малката възглавничка, след това се отпусна на пода и положи муцуната си върху лапите.
— Бъди добро момче — каза тя и затвори очи. Тогава си припомни как Кокс сведе поглед. Защото полковникът смяташе, че Купола няма да се вдигне скоро.
Тялото обаче често проявява такова милосърдие, на каквото мозъкът е неспособен. Джулия заспа. Кафявият плик, който Бренда се беше опитала да й достави сутринта, лежеше на един метър от главата й. По едно време Хорас скочи на кушетката и се сгуши между коленете на Джулия. Когато слезе долу на сутринта, Андрея, която за първи път от години насам се чувстваше добре, ги намери в тази поза.
16.
В дневната на семейство Евърет се бяха събрали четирима — Линда, Джаки, Стейси Могин и Ръсти. Той им сервира чай с лед, а след това им разказа накратко какво е открил в погребалната агенция. Първият въпрос зададе Стейси, един чисто практичен въпрос:
— Сети ли се да заключиш?
— Да — отговори Линда.
— Дай ми ключа. Трябва да го оставя на мястото му.
„Ние и те — помисли си отново Ръсти. — Разговорът ще е на тази тема. Вече е на тази тема. Нашите тайни. Тяхната сила. Нашите планове. Техните планове.“
Линда подаде ключовете на Стейси, след това попита Джаки дали момичетата не са й създали някакви проблеми.
— Нямаше пристъпи, ако за това се тревожиш. През цялото време, докато ви нямаше, спаха като агънца.
— Какво ще направим по въпроса? — попита Стейси. Беше крехка на външен вид, но непоколебима. — Ако искаме Рени да бъде арестуван, ще трябва да убедим Рандолф. Ние, трите жени — в ролята на полицейски служители, а Ръсти — в ролята на патолог.
— Не! — извикаха едновременно Линда и Джаки. Джаки — решително, а Линда — уплашено.