— Аз съм Фил Буши — изрече привидението. — Дошъл съм да прибера тялото на жена си. Смятам да я погреба. Покажи ми къде е.
Джини не му възрази. С удоволствие би му дала всички трупове само и само да се махне. Тя го поведе. Минаха покрай Джина Буфалино, която стоеше до една носилка и гледаше уплашено Готвача. Когато той се обърна, за да я огледа, тя отстъпи крачка назад.
— Имаш ли костюм за Хелоуин, момиче? — попити Готвача.
— Да…
— Коя ще си?
— Глинда — отговори плахо момичето. — Само че май няма да ходя на партито. То е в Мотън.
— Аз ще съм Исус — каза Готвача и тръгна след Джини. Разръфаните му кецове заскърцаха по коридора. След това отново се обърна. Усмихваше се. Очите му бяха празни. — И ще съм ядосан.
20.
След десетина минути Буши излезе от болницата, носейки увитото в чаршаф тяло на Сами. От чаршафа се поклащаше босо стъпало, розовият лак по ноктите беше започнал да се лющи. Джини отвори вратата и я задържа, за да може той да мине. Тя не си направи труда да погледне кой е зад волана на колата, която беше спряла пред входа, и Анди беше сравнително доволен от този факт. Сандърс изчака Джини да се прибере, след това излезе да отвори багажника. Готвача не срещаше особени затруднения при пренасянето на Сами, което изглеждаше странно, като се имаше предвид, че беше само кожа и кости. Сандърс си помисли, че метамфетамините вероятно дават сили. Независимо дали беше така или не, неговите сили се стопяваха. Депресията изпълзяваше отново. Умората също.
— Чудесно — каза Готвача. — Карай. Но първо ми подай онова нещо.
Той беше оставил дистанционното на Анди, заръчвайки му да го пази. Анди му го подаде.
— Към погребалната агенция?
Готвача го изгледа странно, сякаш му се чудеше на ума.
— Обратно в радиото. Исус ще дойде първо там.
— На Хелоуин.
— Точно така — каза Готвача. — Вероятно дори по-рано. Ще ми помогнеш ли да погреба това Божие чедо.
— Разбира се — отвърна Анди, след това предложи плахо: — Хайде преди това да попушим малко?
Готвача се засмя и го удари по рамото.
— Хареса ти, нали? Знаех, че ще ти хареса.
— Лекарство против меланхолия — промърмори Анди.
— Само така, братко. Само така.
21.
Барби лежеше на леглото и чакаше да дойде утрото. Какво ли щеше да му донесе то? По време на престоя си Ирак той се беше поучил да не се тревожи за бъдещето, макар че от това нямаше кой знае каква полза. В края на краищата съществуваха само две правила по отношение на страха (Барби беше стигнал до извода, че е невъзможно страхът да бъде преодолян) и сега, докато лежеше и чакаше, той си ги повтори.
Трябва да приема фактите, които не мога да контролирам.
Трябва да превърна недостатъците в предимства.
Второто правило означаваше, че ресурсите трябва да се използват внимателно и че плановете трябва да се съобразяват с тях.
Един от ресурсите му беше скътан в матрака — швейцарското ножче. То беше малко и имаше само две остриета, но дори по-късото с лекота можеше да пререже гърлото на човек. Барби знаеше, че е извадил късмет с него.
Хауард Пъркинс беше мъртъв и правилата при арестуване, които той беше наложил, вече не се съблюдаваха. След случилото се в града през последните четири дена беше нормално полицейското управление да изпитва проблеми, но имаше и нещо друго. Рандолф беше тъп и немарлив, а във всяка една бюрократична система подчинените следват примера на началниците си.
Да, бяха му взели отпечатъци и го бяха снимали, по Хенри Морисън (той изглеждаше изморен и отвратен) дойде долу след цели пет часа. Застана на два метра от килията, явно се страхуваше Барби да не го докопа.
— Забравил си нещо, а? — попита Барби.
— Обърни си джобовете и изсипи съдържанието им в коридора — настоя Хенри. — След това трябва да си свалиш панталоните и да ми ги подадеш през решетките.
— Ако се подчиня, ще получа ли нещо за пиене или пак ще се наложи да сърбам от тоалетната чиния?
— Какви ги дрънкаш? Младши ти донесе вода. Видях го.
— Беше сипал сол в нея.
— Да бе, да, сол — възрази полицаят, но като че ли не беше съвсем сигурен. Май все пак тук имаше и мислещи същества. — Прави каквото ти казвам, Барби. Исках да кажа Барбара.