Барби изпразни джобовете си, изваждайки портфейла, ключовете, монетите, банкнотите и медальона на Свети Кристофър, който носеше за късмет. Швейцарското ножче щеше да си остане скътано в матрака.
— Нямам нищо против да ме наричаш Барби дори когато ми слагаш въже на шията. Такава ли е идеята на Рени? Бесило? Или разстрел?
— Млъкни и ми подай панталоните! Ризата също.
Хенри се правеше на провинциален педант, но на Барби му се стори, че е доста разколебан. Това беше добре като за начало.
Двама от новите голобради полицаи бяха слезли долу. Единият държеше флакон със сълзотворен газ, а другият — електрошокова палка.
— Имаш ли нужда от помощ, полицай Морисън? — попита по-високият от двамата.
— Не, но няма да е зле да стоите до стълбите и да хвърляте по едно око, докато приключа тук — беше им казал той.
— Не съм убил никого. — Барби говореше спокойно, като се стараеше думите му да звучат искрено и честно. — Мисля, че ти знаеш това.
— Знам само, че ако не млъкнеш, ще бъдеш ударен с палка.
Хенри провери дрехите, но не накара Барби да си свали гащите и да разтвори бузите на задника си. Претърсването беше позакъсняло и доста повърхностно, но поне някой се беше сетил да го извърши.
Когато приключи, Хенри ритна дънките към решетките (преди това конфискува всички вещи, както и колана).
— Може ли да си получа медальона?
— Не.
— Хенри, само помисли. Защо бих…
— Млъквай.
Хенри мина покрай двете голобради полицайчета носейки личните вещи на Барби в ръка. Беше свел глава. Момчетата го последваха, едното обаче поспря за момент, ухили се на Барби и прекара недвусмислено пръст по гърлото си.
След това той остана сам; нямаше какво друго да прави, освен да гледа прозореца (тясно матово стъкло, подсилено с тел), да чака изгрева и да се чуди дали наистина ще го измъчват с вода. Може би Сиърлс само така си дрънкаше, правейки се на интересен? Ако и в мъченията бяха толкова добри, колкото в приемането ми затворници, имаше голяма вероятност да го удавят.
Той се чудеше също така дали някой няма да слезе долу при него преди изгрев-слънце. Някой, притежаваш ключ. Някой, който да дойде твърде близо до вратата. При наличието на ножа бягството не беше чак толкова невъзможно, но на сутринта шансовете вече щяха да са много малки. Може би трябваше да опита, когато Младши му подаде през решетките чашата със солена вода… само че Младши гореше от желание да използва пистолета си. Рискът щеше да е голям, а Барби не беше толкова отчаян. Все още не беше.
Освен това… Къде щеше да отиде?
Ако избягаше и се скриеше някъде, щеше да изложи на опасност приятелите си. А след тежки „разпити“, проведени от ченгета като Мелвин и Младши, те може би щяха да стигнат до извода, че Купола е най-малкият им проблем. Големия Джим вече се беше метнал на седлото, а такива като него яздеха здраво. Често изтощаваха коня до смърт.
Той се унесе в неспокоен сън. Сънува русото момиче, което караше стария пикап. Сънува, че то го качва и че успяват да се измъкнат от Честърс Мил точно навреме. Тъкмо когато момичето разкопчаваше блузката си, за да му покаже бледолилавия си дантелен сутиен, един глас каза:
— Как я караш, гадино? Хайде ставай!
22.
Джаки Уетингтън прекара нощта в къщата на семейство Евърет. Въпреки че децата кротуваха и че леглото в стаята за гости беше удобно, тя не мигна. Към четири часа сутринта вече беше решила какво трябва да се направи. Осъзнаваше рисковете, осъзнаваше също така, че няма да се успокои, докато Барби е затворен в килията. Ако й беше по силите да организира някаква съпротива (или просто да предизвика задълбочено проучване на убийствата), отдавна щеше да го е направила. Познаваше се обаче много добре и затова такива мисли дори не й минаваха през главата. В Гуам и Германия се беше справяла добре със задачите си, които основно се състояха в будене на заспали в баровете войници, преследване на избягали и разчистване след катастрофи, но случващото се в Честърс Мил не беше работа за един главен сержант. Нито пък за единствената в градчето полицайка ма редовна служба, чиито колеги мъже я наричат зад гърба й „цицана“. Те си мислеха, че тя не знае, но тя знаеше. Сега обаче пубертетският сексизъм на училищно ниво беше най-малкият й проблем. На това трябваше да бъде сложен край и президентът на Съединените щати беше възложил тази задача на Дейл Барбара. Но волята на главнокомандващия не беше най-важното в случая. Най-важното беше да не изоставяш другарите си в беда. Свещеното правило. Като за начало Барби трябваше да разбере, че не е сам. Така той щеше да може да планира по-добре действията си.