Когато в пет сутринта Линда слезе на долния етаж, първите слънчеви лъчи се опитваха да се промъкнат през прозорците. Дърветата и храстите отвън не помръдваха, нямаше абсолютно никакъв вятър.
— Трябва ми пластмасова купа — каза Джаки. — Трябва да бъде малка и непрозрачна. Имаш ли?
— Разбира се, но защо ти е?
— Защото ще занесем закуска на Дейл Барбара. Овесени ядки. На дъното ще оставим бележка.
— Какви ги говориш? Джаки, не мога да направя такова нещо. Имам деца.
— Знам. Но ти ми трябваш, защото няма да ме пуснат долу сама. Ако бях мъж, може би щяха да ме пуснат, но тези тук са пречка. — Тя посочи гърдите си. — Имам нужда от теб.
— Каква бележка?
— Ще го освободя утре вечерта. — По гласа й не си личеше, че се вълнува. — По време на градската среща. В това няма да те намесвам.
— Няма да ме намесваш! — Линда стискаше нощницата си.
— По-тихо! Може би Ромео Бърпи… ако успея да го убедя, че Барби не е убил Бренда. Ще си нахлузим чорапи на главите, за да не ни познаят. Никой няма да се изненада, местните хора вече си мислят, че той има много поддръжници.
— Те си полудяла!
— Не. По време на градската среща в участъка ще има съвсем малко полицаи. Трима-четирима, ако имаме късмет — двама. Сигурна съм.
— Аз не съм!
— Има време до утре вечерта. Преди това той трябва да ги залъже. А сега ми дай купата.
— Джаки, не мога да го направя.
— Да, можеш — обади се Ръсти, който неочаквано се беше появил на прага. Носеше шорти и фланелка на „Ню Ингланд Пейтриътс“. — Трябва да поемем някакъв риск, въпреки децата. Нещата няма да се оправят от само себе си.
Линда го изгледа, хапейки долната си устна. След това се наведе и започна да тършува из един от шкафовете.
— Купата е тук някъде.
23.
Когато влязоха в сградата на полицейското управление, те видяха, че на рецепцията няма никого — Фреди Дентън се беше прибрал вкъщи да поспи. Наоколо обаче се мотаеха неколцина от новите полицаи, пиеха кафе и разговаряха на висок глас — за тях беше вълнуващо да са на крак в такъв ранен час. Джаки забеляза двама от многобройните братя Килиан, рокерката Лорън Конри, която беше редовен посетител на „Дипърс“, и Картър Тибодо. Не знаеше имената на другите, но двама от тях познаваше по физиономия, момчета, които редовно припкаха от училище, вземаха наркотици и нарушаваха Правилника за движение по пътищата. Новите полицаи (най-новите от новите) не носеха униформи. Те бяха завързали сини ленти на ръцете си.
Почти всички имаха пистолети.
— Какво правите тук толкова рано? — попита Тибодо и се приближи. — Аз поне имам извинение — свършиха ми обезболяващите.
Другите започнаха да се кикотят като тролове.
— Донесохме закуска на Барбара — отговори Джаки. Не искаше да поглежда Линда, защото се страхуваше, че изражението на приятелката й е издайническо.
Тибодо надникна в купата.
— Без мляко?
— Не му трябва мляко — изсъска тя и се изплю в купата — Аз ще намокря овесените ядки.
Част от полицаите нададоха възторжени викове. Чуха се и ръкопляскания.
Двете полицайки бяха стигнали до стълбите, когато Тибодо каза:
— Дайте ми това.
Джаки застина на място. За момент си представи как хвърля купата в лицето му, а после си плюе на петите. Спря я един прост факт — нямаше къде да избягат. Дори и да успееха да се измъкнат от участъка, онези щяха да ги спипат още преди да са стигнали до военния мемориал.
Линда взе купата от ръцете на Джаки и я показа ни Тибодо. Той надникна вътре. Вместо да започне да рови и купата, търсейки скрити предмети, също се изплю в нея.
— Моят принос — поясни.
— Чакайте, чакайте — каза Конри — високо, червенокосо момиче, с тяло на модел и съсипани от акнето бузи. Леко фъфлеше, защото си беше завряла показалеца в носа. — Имам тук една мръсотийка. — Госпожица Конри извади един голям сопол и го постави в купата.
Гръмнаха аплодисменти, а някой се изкряска:
— Лори изкопа зелено злато!
— Във всяка кутия с овесени ядки трябва да има играчка — каза тя и се усмихна глуповато. После постави ръката си върху дръжката на четирийсет и петкалибровия пистолет, който носеше. Джаки си помисли, че колкото е кльощава, ако изобщо някога се наложи да натисне спусъка, откатът ще я събори на земята.