— Добре ли си? — прошепна той в ухото й.
Тя кимна, косата й погъделичка бузата му. После отстъпи назад. Очите й светеха.
— Бях сигурна, че Тибодо ще погледне в овесените ядки. Добре че Джаки предложи да се изплюем вътре. Гениално, но бях сигурна…
— Мама защо плаче? — попита Джуди. Гласът й трепереше, и тя беше на път да се разплаче.
— Не плача — отвърна Линда и избърса очите си. — Е може би съвсем мъничко. Защото много се радвам да видя баща ви.
— Всички се радваме да го видим! — заяви Джанел на Джаки. — Защото моят татко… той е шефът.
— Я, какви новини — каза Ръсти, след това целуна Линда по устата. Страстно.
— По устата! — възкликна Джанел. Джуди покри очите си с длан и се изкикоти.
— Хайде, момичета, люлките — каза Джаки. — След това ще се приготвяте за училище.
— Искам лупинги! — изкрещя Джанел и поведе колоната.
— Училище? — попита Ръсти. — Наистина?
— Наистина — отговори Линда. — Единствено малките, в основното училище на Ийст Стрийт. Само сутринта. Уенди Голдстоун и Елън Вейндестин проявиха желание да поемат класовете. Най-малките ще са в една стая, а по-големите — в друга. Не вярвам да научат нещо, но поне ще имат занимание. А и така ще се върнат към нормалния живот. Може би. — Тя погледна към небето, което въпреки че беше безоблачно, леко жълтееше. Заприлича й на синьо око, замъглено от перде. — И аз бих искала малко нормален живот. Погледни небето.
Ръсти хвърли поглед нагоре, след това прегърна жена си, за да й даде увереност.
— Не се усетиха? Сигурна ли си?
— Да, но всичко беше на косъм. Тези неща изглеждат забавни в шпионските филми, но в реалния живот е съвсем друго. Аз няма да участвам при освобождаването му, скъпи. Заради момичетата.
— Диктаторите винаги държат децата за заложници — възрази Ръсти. — Човек все някога трябва да се възпротиви на тази мръсна хватка.
— Но не тук и не сега. Идеята беше на Джаки, нека тя да се оправя. Аз няма да участвам, и ти няма да участваш. Няма да го позволя. — Изражението й обаче я издаваше, личеше си, че би се включила по негово настояване. Ако това го правеше шеф, той не искаше да е шеф.
— Ще ходиш ли на работа? — попита той.
— Разбира се. Децата отиват при Марта, тя завежда децата на училище, Линда и Джаки се явяват на работа — още един ден под Купола. Всичко друго би изглеждало странно. Не ми харесва, че мисля по този начин. — Въздъхна тежко. — Освен това съм изморена. — След като се увери, че децата са далече и няма как да я чуят, добави: — Ужасно изморена. Почти не съм спала. Ти ще ходиш ли в болницата?
Ръсти поклати глава.
— Джини и Туич ще трябва да се оправят сами, поне до обяд… мисля обаче, че с помощта на новия няма да имат проблеми. Търстън си пада леко хипар, но е печен. Ще отида при Клеър Макклачи. Трябва да поговоря с онези деца и да отида до мястото, на което са отчели висока радиация.
— Какво да казвам, когато ме попитат къде си?
— Той се замисли.
— Ами… истината. Поне част от нея. Казвай, че търся генератора на Купола. Това вероятно ще накара Рени да обмисли внимателно следващите си стъпки.
— Със сигурност ще ме попитат къде си точно. Тогава?
— Казвай, че не знаеш, но че си чула да споменавам нещо за западната част на града.
— Блек Ридж е на север.
— Да. Трябва да се покрия, в случай че Рени поръча на Рандолф да изпрати хайка по петите ми. Ако ти се обадят по-късно, кажи им, че си била изморена и вероятно си се объркала. И скъпа, преди да отидеш в участъка, направи списък на хората, които според теб не вярват, че Барби е извършил убийствата. — Замисли се, защото пак започваше да разделя хората на свои и чужди. — Трябва да поговорим с тях преди утрешната среща. Много дискретно.
— Ръсти, сигурен ли си? След пожара миналата нощ всички в града искат да разберат кои са приятелите на Дейл Барбара.
— Дали съм сигурен? Да. А дали ми харесва? Разбира се, не.
Тя отново погледна жълтеникавото небе, после насочи вниманието си към двата дъба в предния двор. Отпуснатите им неподвижни листа бяха придобили особен цвят. Тя въздъхна.
— Ако Рени е накиснал Барбара, то тогава вероятно е заповядал да изгорят редакцията на вестника. Знаеш това, нали?