Само че не го беше хванало, той виждаше пътя съвсем ясно. Кристално ясно. Всяко камъче, всяка люспичка слюда. Може би беше кривнал встрани, но нали трябваше да избегне мъжа, който внезапно изникна отпред. Мъжът беше висок и кльощав. Смешният, килнат на една страна червено-бяло-син цилиндър, който носеше на главата си, го правеше да изглежда още по-висок. Беше с дънки и фланелка с надпис: „“Суийт Хоум Алабама", изпейте песента на онази мъртва група."
Това не беше човек, а чучело от карнавал за Хелоуин.
Да, сигурно. Какво друго можеше да е, при условие че имаше глава от зебло, пришити бели кръстове вместо очи и зелени градински лопатки вместо ръце?
— Докторе! Докторе! — Това беше Роми.
Чучелото избухна в пламъци.
Малко по-късно изчезна. Останаха само пътят, хребетът и пурпурната светлинка, която блясваше на всеки петнайсет секунди и която сякаш се опитваше да каже: „Хайде, хайде, хайде!“
12.
Роми отвори вратата.
— Докторе… Ръсти… добре ли си?
— Добре съм. Вече ми мина. Предполагам, че и при теб е било същото. Роми, видя ли нещо?
— Не, но за момент ми замириса силно на дим. Но нали въздухът си мирише така напоследък.
— Аз видях купчина горящи тикви — поясни Джо. — Казах ти, нали?
— Да. — Ръсти не беше обърнал голямо внимание на думите му, въпреки това, което беше казала собствената му дъщеря. Сега вече наостри уши.
— Аз чух викове — каза Бени, — но не си спомням нищо друго.
— И аз ги чух — намеси се Нори. — Беше тъмно, макар че слънцето не беше залязло. Ехтяха викове. По лицето ми падаха сажди.
— Докторе, дали няма да е по-добре да се върнем, а? — попита Роми.
— В никакъв случай — възрази Ръсти. — Бих опитал всичко, за да измъкна оттук моите деца и децата на другите.
— Обзалагам се, че и някои от възрастните искат да се чупят — отбеляза Бени. — Джо го смушка с лакът.
Ръсти погледна Гайгеровия брояч. Стрелката се беше заковала на +200.
— Стойте тук! — каза той.
— Докторе — рече Джо, — ами ако радиацията се повиши и ти загубиш съзнание? Какво да направим?
Ръсти се замисли.
— Ако съм близо, издърпайте ме. Без Нори. Само вие тримата.
— Защо пък без мен? — попита тя.
— Защото някой ден може да ти се прииска да имаш деца. Деца с две очи и с нормални крайници.
— Добре. Съгласна съм — отвърна тя.
— А що се отнася до вас тримата, краткотрайното излагане на радиация не представлява опасност. Повтарям, краткотрайното. Ако падна на половината път, или чак в овощната градина, оставете ме.
— Това е доста кофти, докторе — измънка Роми.
— Нямам предвид съвсем да ме изоставите — обясни Ръсти. — В магазина има още ролки с оловно покритие, нали?
— Да. Трябваше да ги донесем и тях.
— Трябваше, но човек не може всичко да предвиди. Ако нещата тръгнат на зле, вземете останалите ролки, облепете стъклата на колата, с която ще дойдете, и ме приберете. Мамка му, дотогава може и да съм се свестил и да съм тръгнал към града.
— Да, но може и все още да лежиш там, получавайки смъртоносна доза облъчване.
— Виж какво, Роми, вероятно се тревожим за глупости. Смятам, че припадъците на децата и замайването, което усетихме с теб, са един от феномените на Купола. Усещаш кратко неразположение, после нищо ти няма.
— Рискуваш си живота.
— Без риск нищо няма да постигнем.
— Късмет! — Джо показа юмрука си през прозореца. Ръсти го чукна леко, а после поздрави Нори и Бени по същия начин. Роми също вдигна юмрук.
— Няма да оставам по-назад от децата я.
13.
На двайсет метра отвъд мястото, на което Ръсти беше видял чучелото с цилиндъра, цъкането на Гайгеровия брояч се учести, превръщайки се в бучене. Той видя, че стрелката показва +400 — началото на червената зона. Спря микробуса и извади костюма, който се налагаше да облече. Погледна назад към другите.
— Само да ви предупредя — каза той. — Отнася се най-вече за теб, господин Бени Дрейк. А си се засмял, а съм те изстрелял право вкъщи.
— Няма да се смея — увери го Бени, но в крайна сметка всички се засмяха, включително и Ръсти. Той събу дънките си и върху долните си гащи навлече долнище от екип за американски футбол. На местата, където се слагаха подплънките, набута част от предварително нарязаните парчета от материала с оловно покритие. След това сложи на краката си кори, каквито използват кетчърите в бейзбола, и ги уви с листове от ролката. Направи си предпазна яка, за да защити щитовидната си жлеза, а слабините си покри с оловната престилка. Тя беше от най-големия размер, стигаше чак до оранжевите кори. Смяташе да метне престилка и на гърба си (по-добре да изглеждаш смешно, отколкото да умреш от рак на белия дроб), но се отказа. Така се беше навлякъл, че вече сигурно тежеше някъде към сто и петдесет килограма. А и радиацията не прави завои. Помисли си, че ако стои с лице към източника, няма да има проблеми.