Едновременно отвратен и стреснат (никой не трябваше да вижда това, защото Дюк щеше да се обърне в гроба си), Хенри протегна ръка и го сграбчи за рамото.
— Хайде, синко. Да тръгваме, иначе ще ти се смеят.
— Те ми бяха приияелки — каза Младши, без да се обръща. Продължаваше да се поклаща. Имаше сънено изражение — Хенри стигна до този извод, въпреки че виждаше само част от лицето му. — Уувих ги, за да ги усеетя. Серионо говоря. Френски. — Засмя се, след това се изплю. По-скоро опита да се изплюе. От брадичката му се проточи дебела бяла нишка, която започна да се поклаща като махало.
— Край. Ще те заведа вкъщи.
Думите му накараха Младши да се обърне. Не беше пиян. Лявото му око беше зачервено, с разширена зеница. Лявата част на устата му беше изкривена, зъбите му се виждаха. Хенри веднага си спомни „Господин Сардоникус“ — страшен филм, който беше гледал като дете.
Младши не се нуждаеше нито от кафе, нито от сън. Нуждаеше се от лекар.
— Хайде, момко — каза Хенри. — Тръгвай.
Младежът се подчини и тръгна. Преди обаче да стигнат до колата, спря.
— Те миришеха еднакво, харесваше ми — каза той. — Ужас, ужас, кани се да вали сняг.
— Точно така, прав си. — Първоначално Хенри смяташе да настани Младши на предната седалка, но после реши, че тази идея не е добра. Щеше да го набута отзад, въпреки че там „ухаеше“ доста. Младши погледна към къщата на Маккейн и изражението му се промени — той сякаш копнееше за нещо.
— Прияелки! — изкрещя. — Разтягат се! Сериозно говоря, френски! Само френски! — Той изплези език и бързо облиза устните си. Чу се звук като този, който издава анимационният герой Роудрънър, преди да отпраши нанякъде с бясна скорост. Засмя се и тръгна към къщата.
— Не, Младши. — Хенри го сграбчи през кръста. — Трябва да…
Младши се извърна светкавично. Усмивката се беше стопила, сега лицето му потрепваше от гняв. Размаха юмруци и се нахвърли върху Хенри. Беше прехапал изплезения си език и затова съскаше неразбираемо.
Хенри взе единственото правилно решение — отстъпи назад. Младши профуча покрай него и налетя на патрулката, разбивайки с юмруци един от бурканите на покрива. От околните къщи започнаха да излизат любопитни.
— Гхх, бнн, мнн! — пухтеше Младши. — Мнн! Мнн! Гхх! Гхх!
Подхлъзна се и стъпи в канавката, но успя някак си да запази равновесие. От брадичката му се точеха кървави лиги, а от разранените му ръце капеше кръв.
— Тя напрао ме подлуди! — изкрещя. — Теглих й едно коляно, за да… зъбите… всичко осра! Аз… аз… — Той замлъкна и сякаш се замисли. — Имам нужда от помощ. — После изпухтя силно и се свлече между патрулката и тротоара.
Хенри го качи отзад и подкара към болницата с включена сирена. Не се замисли върху последните думи на Младши, думи, които сякаш не бяха съвсем безсмислени. Не му беше до това. Вече имаше предостатъчно проблеми.
15.
Ръсти караше бавно нагоре по Блек Ридж, като често поглеждаше Гайгеровия брояч, който вече пращеше като ненастроен на станция радиоапарат. Стрелката се премести от +400 на +1000. Евърет беше готов да се обзаложи, че докато стигне до върха на хребета, радиацията ще се повиши до +4000. А това нямаше да е добре — предпазният му костюм не беше надежден. Натисна газта и си каза, че радиацията се натрупва постепенно, а това означаваше, че ако кара бързо, няма да получи смъртоносна доза. Е, може да му поокапе косата, но ще остане жив. Трябва да си представя, че е пилот на бомбардировач — стига до целта, хвърля бомбите и веднага се връща.
Той включи радиото, но когато чу „Майти Клаудс ъф Джой“, веднага го изключи.
Започна да мига, защото в очите му бяха влезли капки пот. Въпреки че климатикът работеше, в купето беше адски горещо. Погледна огледалото и видя, че съмишлениците му са се скупчили един до друг. Сториха му се съвсем мънички.
Гайгеровият брояч спря да бучи. Ръсти погледна скалата. Стрелката сочеше нула.
Канеше се да натисне спирачката, но се сети, че ако спре, Роми и децата ще си помислят, че е в беда. Сигурно батерията се беше скапала. Погледна пак уреда и забеляза, че лампичката свети ярко. Батерията не беше изтощена.
На върха на хълма имаше дълъг червен хамбар и обръщало за коли, на което гниеха един стар камион и един още по-стар трактор. Макар че част от прозорците му бяха счупени, хамбарът изглеждаше в доста добро състояние. Отзад стърчеше изоставена селска къща, чийто покрив беше пропаднал, вероятно под тежестта на снеговете.