Скрито в края на овощната градина на Маккой, устройството беше тъмносиво, а не бяло, и на него не беше щамповано познатото лого на „Епъл“, а някакъв странен символ:
Над символа имаше издатина с размерите на ставата на малкия пръст на Ръсти. От капачето на издатината надничаше стъклена леща. Точно от нея идваха пурпурните присвятквания.
Ръсти се наведе и докосна повърхността на генератора (ако това изобщо беше генератор). Нещо разтресе ръката му, а после и цялото му тяло. Той се опита да се отдръпне, но не можа. Мускулите му се бяха сковали. Гайгеровият брояч изпищя, след това замлъкна. Ръсти нямаше представа дали стрелката сочи опасната зона, защото не можеше да помръдне очите си. Светлината бавно напускаше света, източваше се като вода през сифона на вана. И той внезапно си помисли: „Ще умра. Какъв глупав начин само…“
След това в тъмнината се появиха лица, които обаче не бяха човешки (по-късно нямаше да е сигурен дали изобщо е видял лица). Приличаха на обвити с кожа кубове. Единственото, което изглеждаше човешко в тях, бяха ромбоидните очертания отстрани — бледи подобия на уши. Главите, ако това наистина бяха глави, се обърнаха една към друга, сякаш за да обсъдят някакъв проблем. На Ръсти му се стори, че чува смях. Усети някакво вълнение у тях. Представи си как неговите момичета и приятелката им Дийна Карвър закусват и споделят тайни, докато седят на двора пред началното училище на Ийст Стрийт.
Всичко това се случи за няколко секунди, навярно не повече от четири-пет. Разтрисането внезапно изчезна, също като усещането, което изпитваха хората, когато за пръв път докоснеха Купола; също като замайването му и съпътстващото го видение — чучелото с цилиндъра. Ръсти беше коленичил на върха на хребета, от който се виждаше целият град, и се потеше под оловните си доспехи.
Не можеше обаче да се отърве от онези кожени глави, които продължаваха да се смеят и да заговорничат просташки.
„Другите са там долу и те гледат. Помахай им. Покажи им, че си добре.“
Той вдигна натежалите си ръце над главата и бавно ги размаха, все едно че сърцето му не подскачаше като заек и че по гърдите му не се стичаха миризливи ручейчета пот.
В отговор Роми и децата му помахаха.
Ръсти задиша дълбоко, опитвайки да се успокои. После насочи Гайгеровия брояч към плоското сиво устройство върху един мек чим. Стрелката затрептя под чертичката, зад която пишеше „+5“. Нормален радиационен фон.
Той беше почти сигурен, че този плосък квадратен предмет е причината за неприятностите им. С негова помощ някакви същества държаха като затворници жителите на Честърс Мил, но това съвсем не беше всичко. С негова помощ те ги наблюдаваха.
И се забавляваха. Копелетата се смееха, той ги беше чул.
Свали престилката, метна я върху устройството и отстъпи назад. Отначало нищо не се случи. После престилката се подпали. Миризмата беше остра и неприятна. По блестящата повърхност се появиха мехури, които затрептяха под танцуващите пламъци. Накрая престилката, която всъщност не беше нищо повече от обвит с найлон оловен лист, се разпадна. Горящите парчета, най-голямото от които лежеше върху кутийката, изчезнаха. Останаха само сажди, миризмата също все още се усещаше, но иначе… бам… и нищо.
Видя ли това? После Ръсти зададе този въпрос и на глас, питайки света. Усещаше миризма на изгорял найлон и на нещо друго, вероятно на олово. Безумно, невероятно, но въпреки това престилката я нямаше.
— Наистина ли видя това?
Пурпурната светлинка примигна, сякаш се опитваше да му отговори. Дали тези пулсации не обновяваха Купола така, както докосването на клавиатурата с пръст обновява картината на монитора? Дали те не даваха възможност на кожените глави да наблюдават града? И двете? Нито едното?
Ръсти си каза, че не трябва повече да припарва до устройството. Каза си, че най-умното нещо, което може да направи, е да изтича обратно при микробуса (тежката престилка вече я нямаше и той можеше да тича), да скочи вътре и да отпраши с бясна скорост.
Вместо това отново се приближи до кутийката и застана на колене пред нея — поза, която изобщо не му харесваше.
Свали едната ръкавица, опипа земята около устройството, след това отдръпна ръката си. Топло. Горящата престилка беше опърлила част от тревата. Посегна към кутийката, като очакваше да бъде разтресен или обгорен… от което всъщност не се страхуваше най-много, най-много се страхуваше, че отново ще види онези кожени обекти, онези подобия на глави, които се хилеха и съзаклятничеха.