Но нямаше нищо. Нито видения, нито топлина. Сивата кутийка беше хладна на допир, въпреки че с очите си беше видял как метнатата върху нея престилка първо започна да изпуска мехурчета, а после се подпали.
Пурпурната светлинка проблесна. Ръсти гледаше ръката му да не застава пред нея. После хвана устройството отстрани и мислено се сбогува с жена си и децата си, като си представи как им казва, че съжалява за идиотската си постъпка. Очакваше всеки момент да избухне в пламъци. След като това не се случи, се опита да вдигне кутийката. Въпреки че тя имаше размери на обикновена чиния, не можа да я помръдне. Струваше му се, че е заварена за върха на колона, забита дълбоко в скалистата земя на Нова Англия. Само че нямаше никаква колона. Устройството просто си лежеше върху тревата, затова когато той промуши пръстите си отдолу, те се допряха. Той ги сплете и отново опита да вдигне проклетото нещо. То не помръдна дори милиметър.
Ръсти си помисли: „Хванал съм някакъв извънземен предмет. Машина от друг свят. Дали не зърнах операторите й.“
Тези идеи бяха интелектуално предизвикателство. Направо бяха смайващи, но въпреки това не пораждаха емоции у него, може би защото огромното количество информация го объркваше.
А сега какво? Какво, по дяволите?
Той не знаеше. Но като че ли емоциите му не бяха чак толкова притъпени, защото едва не извика от обзелото го отчаяние. Ако го чуеха, четиримата човека там долу на пътя щяха да си помислят, че е в беда. Което всъщност си беше така. Макар че не беше само той.
Докато се изправяше, Ръсти си помисли, че има опасност да падне — краката не го държаха. Топлият застоял въздух покриваше кожата му като слой мазнина. Отправи се към микробуса, бавно заобикаляйки натежалите от плод ябълкови дървета. Беше сигурен само в едно — Големия Джим Рени в никакъв случай не трябваше да разбира за генератора. Не защото щеше да се опита да го разруши, а защото щеше да постави пазачи да го охраняват. За да може да прави каквото си иска. Засега Големия Джим искаше нещата да са такива, каквито са.
Ръсти тъкмо отваряше вратата на микробуса, когато на около два километра северно от Блек Ридж проехтя мощна експлозия. Сякаш Господ се беше навел и беше натиснал спусъка на някаква огромна пушка.
Той извика от изненада и погледна нагоре. Веднага вдигна ръка да предпази очите си, защото над границата между ТР-90 и Честърс Мил беше изгряло ново слънце. Още един самолет се беше разбил в Купола. Само че този път не ставаше въпрос за мъничък „Сенека V“. От мястото на сблъсъка, който според Ръсти беше станал на 6–7 хиляди метра височина, се издигаха облаци черен дим. Ако черното петно, останало след ракетните удари, беше чаровна бенка на бузата на деня, то това си беше направо кожен тумор. Много опасен тумор.
Ръсти забрави генератора. Забрави четиримата, които го чакаха. Забрави и собствените си деца, заради които преди малко беше рискувал живота си. В продължение на две минути съзнанието му беше изцяло погълнато от черния ужас.
От другата страна на Купола падаха отломки. Смачкан нос на реактивен самолет; след него горящ двигател; след него дъжд от сини седалки, в част от които имаше хора; след тях голямо лъскаво крило, което се люшкаше като лист хартия, подет от въздушно течение; след него опашка, вероятно на „Боинг 767“. Опашката беше тъмнозелена. На нея имаше светлозелен символ. „Детелина“ — помисли си Ръсти.
Детелина, ирландска детелина.
След това корпусът, наподобяващ дефектна стрела, падна на земята и подпали гората.
18.
Експлозията разтърсва града и всички хора излизат навън да гледат. Всички в Честърс Мил излизат да гледат. Стоят пред къщите си, на алеите, на тротоарите, в средата на главната улица. И въпреки че небето на север от Купола е облачно, те вдигат ръце, за да предпазят очите си от ослепителното кълбо, което стоящият на върха на Блек Ридж Ръсти беше оприличил на слънце.
Те, разбира се, виждат какво е това; тези с по-остро зрение дори успяват да прочетат какво пише на корпуса на падащия самолет. Не се е случило нищо свръхестествено, тук и преди са ставали самолетни катастрофи, и то съвсем наскоро (макар и в много по-малък мащаб). Но това ужасява жителите на Честърс Мил толкова много, че те никога няма да го забравят.
Всеки, който се е грижил за неизлечимо болен пациент, ще ви каже, че в един момент отхвърлянето бива изместено от приемането. За повечето жители на Честърс Мил този момент дойде на двайсет и пети октомври, докато гледаха как над триста човека падат в горите на ТР-90.