По-рано сутринта приблизително петнайсет процента от местните хора носеха сини кърпи на ръцете си, но до края на деня този процент се увеличи на трийсет. На следващия ден процентът щеше да нарасне до петдесет.
Отхвърлянето бива изместено от приемането, приемането поражда зависимост. Всеки, който се е грижил за неизлечимо болен, ще потвърди това. Болните хора имат нужда от някого, който да им носи хапчетата, и от студен сладък сок, с който да ги преглъщат. Те искат някой да маже с мехлем подутите им стави. Те искат някой да им прави компания в дългите нощни часове. Те искат някой да им казва: „Поспи си сега, утре ще си по-добре. Тук съм, така че заспивай. Заспивай, аз ще се погрижа за всичко.“
Заспивай.
19.
Хенри Морисън откара Младши в болницата (момчето вече се беше посъвзело, но продължаваше да дрънка глупости). Туич го сложи на носилка и го отведе някъде. Камък падна от сърцето на полицая.
Хенри се обади на „Справки“ и откри домашния и служебните телефони на Големия Джим. Никой обаче не вдигаше. Докато автоматът му обясняваше, че мобилният телефон на Рени го няма в списъка, пътническият самолет се взриви. Той изтича навън заедно с всички, които можеха да ходят, и се загледа в новото черно петно, което беше разцъфнало върху невидимата повърхност на Купола. Все още падаха отломки.
Големия Джим беше изключил телефона в офиса, за да може да работи на спокойствие върху двете речи — тази, която щеше да изнесе пред полицаите довечера, и другата утре вечер, когато щеше да говори пред целия град. Той чу експлозията и излезе навън. Първата мисъл, която му мина през главата, беше, че Кокс е заповядал да взривят ядрена бомба. Дяволска ядрена бомба! Ако пробиеше Купола, щеше да разруши всичко!
Близо до него стоеше Ал Тимънс — портиерът на сградата. Ал посочи небето на север, където продължаваха да се издигат облаци дим. На Големия Джим те му заприличаха на пушилка от зенитна артилерия, каквато човек може да види в старите филми за Втората световна война.
— Това беше самолет! — изкрещя Ал. — Голям самолет! Господи! Не са ли разбрали?
Големия Джим се поуспокои и сърцето му престана да блъска като парен чук. Ако е самолет… просто самолет, а не ядрена бомба или ракета…
Мобилният му телефон изчурулика. Той бръкна в джоба на сакото си и го извади.
— Питър? Ти ли си?
— Не, господин Рени. Полковник Кокс е.
— Какво направи? — изкрещя Рени. — Какво пък направихте сега, за Бога?
— Нищо. — Кокс вече не звучеше бодро и авторитетно, май се беше пообъркал. — Нямаме нищо общо с това. Това е… задръж за момент.
Рени зачака. Зяпнали от изненада, хората, които бяха наизлезли по главната, се взираха в небето. Рени си помисли, че приличат на овце, облечени в човешки дрехи. Утре вечерта щяха да дойдат в общината и щяха да започнат да питат кога ще се оправят нещата. Мрън-мрън, мрън-мрън, моля те грижи се за нас. И той щеше да се грижи. Не защото искаше, а защото такава беше божията воля.
Кокс започна да обяснява. Сега вече в гласа му се долавяше не само объркване, но и умора. Това сякаш не беше човекът, който се опита да принуди Големия Джим да сдаде поста си. „Така те искам, приятелю — помисли си Рени. — В момента си супер.“
— Според първоначалната ми информация полет 179 на ирландските линии се е ударил в Купола и е експлодирал. Излетял е от Шанън и е трябвало да кацне в Бостън. Два независими източника твърдят, че са видели детелина на опашката, а един от снимачните екипи на Ей Би Си, който е работел близо до карантинната зона в Харлоу, може би… само секунда.
Кокс се забави повече от секунда, повече от минута дори. Пулсът на Големия Джим се беше нормализирал (ако се приеме, че сто и двайсет удара в минута е нормален пулс), но изведнъж отново започна да се ускорява. Сърцето му прескочи един удар. Той се изкашля и удари гърдите си с юмрук. Сърцето му като че ли беше на път да си вземе бележка, но се отказа и реши да се отдаде на аритмията. По челото му изби пот. Денят изведнъж стана изключително ярък.
— Джим? — Ал Тимънс стоеше точно до Рени, но гласът му сякаш идваше от друга вселена. — Добре ли си?
— Добре съм — отговори той. — Стой тук. Може да ми потрябваш.
Кокс отново заговори: