— Самолетът наистина е бил ирландски. Преди малко видях какво са заснели онези от Ей Би Си. Една репортерка взимаше интервю, катастрофата стана точно зад нея. Операторът е уловил всичко.
— Рейтингът им ще скочи до небесата.
— Господин Рени, вярно е, че с вас имаме някои различия, но все пак си позволявам да ви помоля да успокоите избирателите си.
— Просто ми кажи как… — Сърцето му отново изпърха. Дъхът му застина в дробовете. Той отново се удари по гърдите — по-силно от преди — и седна на пейката, която се намираше до тухлената алея, водеща към тротоара. Ал гледаше него, а не черния белег върху Купола; челото му се беше сбърчило. „Тревожи се… и се страхува“ — помисли си Големия Джим. Дори сега, при всичките тези проблеми, той изпита задоволство, че го смятат за незаменим. На овцете им трябва овчар.
— Рени? Чуваш ли ме?
— Чувам те. — Сърцето му продължаваше да бие, макар и не както трябва. — Как стана това? Как е възможно? Не предупреждавате ли хората?
— Не сме съвсем категорични, все пак още не е открита черната кутия, но имаме предположение. Предупредили сме всички авиолинии за Купола, но това е обичайният маршрут на 179. Смятаме, че някой е проявил небрежност и не е препрограмирал автопилота. По-късно ще ти предоставя повече информация, но сега най-важното е градът да не изпада в паника.
Само че при определени обстоятелства паниката е полезна. При определени обстоятелства от нея — както и от боевете за храна и палежите — може да бъде извлечена полза.
— Да, страхотна тъпотия, но все пак става въпрос само за инцидент — продължаваше да нарежда Кокс. — Обясни това много хубаво на хората си.
„Ще им обясня каквото искам и те ще ми повярват“ — помисли си Рени.
Сърцето му затрептя като масло в тиган, би известно време почти нормално, а след това отново затрептя. Той прекъсна връзката и прибра телефона си в джоба. После погледна Ал.
— Искам да ме закараш в болницата — каза. Опитваше се да говори спокойно. — Изпитвам известен дискомфорт ето тук.
Ал, който беше от хората със сините кърпи на ръката, се притесни още повече.
— Разбира се, Джим. Поседи малко тук, а аз ще отида да докарам колата. Няма да позволим да ти се случи нещо лошо. Градът има нужда от теб.
„Сякаш не знам“ — каза си Големия Джим и се загледа в голямото черно петно на небето.
— Намери Картър Тибодо и му кажи да ме чака там! Искам да ми е под ръка.
Тъкмо се канеше да даде още инструкции, когато сърцето му спря. За момент пред краката му зейна черна пропаст, вечността го чакаше. Рени изпъшка и се удари по гърдите. Сърцето започна да препуска, а той си помисли: „Не ме предавай сега, имам толкова много работа. Да не си посмяло, мръсниче такова. Да не си посмяло.“
20.
— Какво беше това? — изписка стреснато Нори, а след това сама си отговори: — Самолет, нали? Самолет, пълен с хора. — Тя се разплака.
Момчетата се опитаха да сдържат сълзите си, но не успяха. На Роми също му се доплака.
— Ъ-хъ — измънка той. — Май си права.
Джо се обърна и погледна приближаващия микробус, който започна да се движи по-бързо веднага щом стигна до основата на хребета. Ръсти сякаш гореше от нетърпение да се върне. Когато пристигна и отвори вратата, за да излезе, Джо откри още една причина за тревога — оловната престилка я нямаше.
Евърет не успя да каже нищо, защото мобилният му телефон зазвъня. Той го отвори, погледна номера и прие обаждането. Очакваше да чуе Джини, но не беше тя, а новият — Търстън Маршал.
— Да, какво? Ако става въпрос за самолета, аз видях… — Той се заслуша, смръщи се леко, а след това кимна. — Да, добре. Идвам. Джини или Туич да му дадат два милиграма валиум. Не, по-добре три. И му кажи да се успокои. Знам, че не му е в природата да е спокоен, но му кажи да опита. А на сина му бийте пет милиграма.
Той затвори телефона и погледна към тях.
— И бащата, и синът Рени са в болницата. Джим има сърдечна аритмия. Още преди две години трябваше да му сложат пейсмейкър. Търстън казва, че Младши има симптоми, подобни на тези при глиома. Дано да греши.
Нори погледна Ръсти с насълзените си очи. Беше прегърнала с една ръка Бени Дрейк, който усърдно търкаше бузите си. Когато Джо се приближи, заставайки до нея, тя прегърна и него със свободната си ръка.
— Това е мозъчен тумор, нали? — попита тя. — От лошите?
— Когато става въпрос за млад човек, какъвто е Младши, почти винаги са от лошите.
— Какво намери там горе? — попита Роми.