— И какво стана с престилката ти? — добави Бени.
— Намерих това, което Джо предполагаше, че ще намеря.
— Генераторът! — възкликна Роми. — Докторе, сигурен ли си?
— Да. Никога не съм виждал подобно нещо. Вероятно никой не е виждал подобно нещо.
— От друга планета — прошепна съвсем тихичко Джо. — Знаех си.
Ръсти се вторачи в него.
— Не трябва да казваш на никого. Трябва да си мълчим. Ако те питат, казвай, че не сме открили нищо.
— И на мама ли да не казвам? — попита жално Джо.
Ръсти беше готов да омекне, но после реши, че трябва да е непреклонен. Вече пет човека знаеха тайната, а това си беше сериозна цифра. Но децата заслужаваха да знаят, а пък и Джо Макклачи така и така беше стигнал до правилното заключение.
— И на нея, поне засега.
— Не мога да я излъжа — настоя момчето. — Не се получава. Тя винаги ме усеща.
— Тогава й кажи, че съм те заклел да пазиш тайна и че и за нея самата така ще е по-добре. Ако настоява, накарай я да ми се обади. Хайде, трябва да се връщам в болницата. Роми, ти карай. Мен още ме друсат нервите.
— Няма ли да…
— Всичко ще ти разкажа по пътя. Нищо чудно дори да успеем да измислим какво да правим с това проклето нещо.
21.
Един час след като боингът се разби в Купола, Роуз Туичъл влезе в полицейския участък на Честърс Мил, носейки една покрита със салфетка чиния. Стейси Могин, която седеше зад бюрото, изглеждаше също толкова изморена и разстроена, колкото и Роуз.
— Какво е това? — попита Стейси.
— Обяд. За готвача ми. Два сандвича с бекон.
— Роуз, нямам право да пускам никого долу.
Мел Сиърлс разказваше на двама от новите за автошоуто, което беше гледал миналата пролет в Портланд. Той се огледа и каза:
— Аз ще му ги занеса, госпожо Туичъл.
— Не, няма — отвърна тя.
Мел я изгледа изненадано. Изглеждаше леко обиден. Винаги беше харесвал Роуз и си мислеше, че и тя го харесва.
— Страх ме е да не изтървеш чинията — каза му. Истината обаче не беше точно такава; истината беше, че тя изобщо не му вярваше. — Гледала съм те как играеш футбол, Мелвин.
— Е, стига де, не съм чак толкова непохватен.
— А и искам да се уверя, че той е добре.
— Никой не трябва да го посещава — каза Мел. — Така заповяда началник Рандолф, а на него лично му е заповядал съветник Рени.
— Е, аз слизам долу. Можеш да използваш палката си срещу мен, но ако го направиш, никога повече няма да ти приготвям любимите ти гофрети с ягоди — от онези мекичките по средата. — Тя се огледа наоколо и подсмръкна. — Освен това никоя от гореспоменатите особи не е тук в момента. Или бъркам нещо?
Мел се поколеба дали да не се направи на важен за пред „зайците“, но в крайна сметка се отказа. Той наистина харесваше Роуз. Харесваше и гофретите й, особено когато бяха мекички. Подръпна колана си и каза:
— Става. Но ще дойда с теб, като преди това ще погледна какво има под салфетката.
Тя вдигна салфетката. Отдолу имаше два сандвича с бекон и бележка, написана на гърба на бланка с логото на закусвалнята. Посланието гласеше: „Бъди силен. Ние вярваме в теб.“
Мел взе бележката, смачка я и я запрати към кошчето за боклук. Не успя да го уцели, но един от новите полицаи притича и се погрижи за чистотата в помещението.
— Хайде. — Той взе единия от сандвичите и отхапа голяма хапка, пояснявайки: — И без това няма да може да изяде всичко.
Роуз си замълча, но за момент много й се прииска да го удари с чинията по главата.
Когато стигнаха до средата на долния коридор, Мел каза:
— Вие сте дотук, госпожо Туичъл. Аз ще му дам сандвичите.
Тя му подаде чинията и се намръщи. Мел коленичи, пъхна чинията между решетките и тържествено обяви:
— Обядът ви е сервиран, мосю.
Барби не му обърна никакво внимание. Той гледаше Роуз.
— Благодаря ти. Ако обаче ги е приготвил Ансън, нищо чудно да си върна думите назад след първата хапка.
— Аз ги приготвих — увери го тя. — Барби, защо са те били? Да не би да си се опитал да избягаш? Изглеждаш ужасно.
— Не се опитах да избягам, а оказах съпротива при арестуването. Нали така, Мел?
— Ако не престанеш да умничиш, ще вляза вътре и ще ти взема сандвичите.
— Ами опитай — предизвика го Барби. — Бихме могли да се поборим за тях.
След като видя, че Мел не проявява желание да влезе в килията, той отново насочи вниманието си към Роуз. — Самолет ли беше? Реших, че е самолет. И то голям.