Майрън завъртя глава.
— Стана десет години по-късно, на галаконцерт в музея по естествена история. Сузи ме покани да танцуваме, но съм готов да се закълна, че единствената причина да ми обърне внимание въпросната вечер беше надеждата й да я отведа обратно при Уайър. Не беше спряла да страда по него.
— Но взе че се влюби в теб.
Тук Лекс успя да се поусмихне.
— Да, така се получи. На практика. Оказа се, че сме сродни души. Знам, че Сузи ме обичаше. И аз я обичах. Мислех си, че това ще ни е достатъчно. Но сега като се замисля, Сузи първа се беше влюбила в мен. Това имах предвид преди малко. Като казах, че се беше влюбила в музиката. Като Сирано дьо Бержерак. Гледал ли си я тази пиеса?
— Да.
— Всички хлътват по разкошната фасада. Най-нормално нещо: целият свят се влюбва във външното. Никаква новина не е това, нали, Майрън? Толкова плитки същества сме това хората. Случвало ли ти се е да срещнеш някого и от самата му физиономия да ти стане ясно, че е отвратително копеле? Гейбриъл Уайър беше точно обратното: имаше духовно извисен, поетичен вид, красив и чувствителен. Уви, беше само фасада. Под нея нямаше нищо, освен гнилоч.
— Лекс?
— Да.
— Кажи ми какво каза на Сузи по телефона.
— Истината.
— Каза й, че убиецът на Алиста Сноу е Гейбриъл Уайър?
— Това бе част от истината.
— А останалата част?
Лекс пак завъртя глава.
— Казах на Сузи истината и това я уби. Сега обаче трябва да пазя сина си.
— Каква е останалата истина, Лекс?
— Казах й къде е Гейбриъл Уайър.
— И къде е той, Лекс? — преглътна Майрън.
Точно тогава се случи най-неочакваното. Лекс спря да плаче. Вместо това се засмя и погледна към едната от отоманките до телевизора. А Майрън усети как кръвта му замръзна.
Лекс мълчеше. Само гледаше отоманката. Майрън се сети за пеенето, което беше чул, докато се качваше по стълбите.
Пеенето на Гейбриъл Уайър.
Майрън слезе от високото столче и се запъти към отоманката. Видя някакво странно очертание някъде долу, ниско до пода. Приближи се съвсем и едва сега осъзна какво е.
Китара.
Извъртя се рязко към Лекс Райдър, който не беше спрял да се смее.
— Но аз го чух — рече Майрън.
— Кого?
— Уайър. Чух го да пее, докато бях на стълбите.
— Не — каза Лекс. — Чул си мен. И през всичките години сте слушали единствено мен. Именно това казах на Сузи. Че Гейбриъл Уайър умря преди петнайсет години.
Глава 30
На долния етаж Уин събуди охранителя.
Онзи ококори очи. В устата му бе натикано парче плат. Уин му се усмихна.
— Добър вечер. Сега ще сваля превръзката от устата ти. От теб очаквам да отговориш на въпросите ми и да не викаш за помощ. В противен случай ще те убия. Въпроси има ли?
Охранителят завъртя глава.
— Да започнем с лесен въпрос: къде е Еван Крисп?
— Наистина се запознахме в „Еспи“ в Мелбърн. Но това е единственият истински факт в цялото ни минало.
Седнали бяха отново на столчетата пред бара. Дори на Майрън изведнъж му се припи. Сипа и за двамата по два пръста скоч „Макалън“. Лекс се втренчи в чашата си, сякаш там се съдържаше някаква тайна.
— По онова време вече бях издал първия си соло албум. Който доникъде не стигна. По този повод се замислях да сформирам банда. Та свиря аз в „Еспи“, когато се появява Гейбриъл. Тогава беше на осемнайсет, а аз на двайсет. Отказал се беше да учи и вече имаше две задържания за притежание на наркотик и трето, за въоръжено нападение. Когато влезе в бара обаче, привлече всички погледи върху себе си… нали ме разбираш?
Майрън само кимна. Не искаше да го прекъсва.
— Като певец беше пълна трагедия. И на никакъв инструмент не умееше да свири. Но като направих една аналогия между рок групата и киното, стана ми ясно, че задължително трябва да му възложа ролята на фронтмен. Едва по-късно измислихме оная история с това как съм свирел в бара, а той ме спасил от излагане. Не че и аз не изплагиатствах донякъде този сюжет от един филм — „Еди енд дъ Крузърс“11. Гледал ли си го? Майрън пак кимна.
11
Eddie and the Cruisers (1983) — филм на американския режисьор Мартин Дейвидсън. — Б.пр.