— Нямам желание да ви се меся — поде тя, което си беше чисто въведение към намесата, — но на ваше място бих се отървала от старата ни къща. В смисъл, не ви препоръчвам да живеете в нея. Прекалено много те свързва с миналото ти. За теб ще е по-добре да сте на ново място.
— Ел… — понечи пак да я прекъсне бащата.
— Ще си помисля, мамо.
— Приеми го просто като идея.
След вечеря Майрън ги откара с колата у дома. Майка му помоли да я извинят, тъй като се чувствала уморена и искала да си полегне.
— Ама вие, момчета, си приказвайте.
Майрън хвърли загрижен поглед на баща си. А бащата му отговори с поглед в смисъл „не се притеснявай“. И вдигна предупредително пръст, докато вратата не се затвори. И само след секунди до Майрън достигна металическият глас, принадлежащ вероятно на някой от семейство Кардашиян: „Боже мили, ако тази рокля е още малко по-разголена, ще е готова за алеята на срама“.
— Луднала е по това шоу — сви рамене баща му. — Но поне е безобидно.
Преместиха се на дървената задна веранда. Строежът й бе отнел близо година, но беше толкова яка, че и на цунами щеше да издържи. Взеха си по един стол с избелели възглавнички и се загледаха в залеза над задния двор, който за Майрън продължаваше да си е стадионът му за уифълбол5. По цели часове бяха играли с Брад. Дървото с двойния дънер им служеше за първа база, петното с прогоряла трева — за втора, а едва подаващата се над земята скала — за трета. При някой по-силен удар топката им падаше в зеленчуковата градина на госпожа Даймънд, която се появяваше по своя така наречен „пеньоар“ и им се разкрещяваше да не са посмели да стъпят в имота й.
— Барбекю ли правят у Лубеткин? — попита Майрън, като чу носещия се през три къщи групов смях.
— Лубеткин се изнесоха още преди четири години — каза баща му.
— И кой живее сега там?
— Откъде да знам. Самият аз вече не живея тук — сви рамене баща му.
— Навремето всеки канеше съседите си, когато правеше барбекю.
— Това беше нашето време — кимна баща му. — Познавахме всичките си съседи, децата ни бяха малки, посещаваха едно училище и играеха в един отбор. Сега е ред на други. И така си е редно. Просто трябва да се отърсиш от миналото.
— Не ти е в стила да си толкова прям — смръщи се Майрън.
— Съжалявам, но това е положението — засмя се баща му. — Та докато съм още в новата си роля, казвай какъв е проблемът.
Майрън реши, че няма смисъл да шикалкави. Баща му носеше бяла блуза за голф, но това не означаваше, че някога е играл тази игра. През V-образния отвор стърчаха сиви косми. Бащата се загледа настрана, тъй като знаеше, че Майрън не обича двубоите с поглед.
Затова Майрън реши да пристъпи право към същността.
— Чувал ли си се с Брад напоследък?
Дори да го изненада името — Майрън не беше споменавал брат си пред баща им поне от петнайсет години — бащата не го показа. Отпи от чая си с лед и се направи на замислен.
— Ами получихме имейл… някъде преди месец.
— От къде?
— Перу.
— А Кити?
— Какво Кити?
— С него ли е?
— Предполагам. Защо? — извърна се на свой ред към него бащата.
— Защото ми се струва, че снощи видях Кити в Ню Йорк.
— Не е изключено — облегна се назад баща му.
— Нямаше ли да ти се обадят, ако са тук?
— Възможно е. Ще му пратя имейл да го питам.
— Ти сериозно ли?
— Разбира се. Няма ли все пак да ми кажеш за какво става дума?
Реши да не се впуска в подробности. Търсел всъщност Лекс Райдър, когато я видял. Баща му слушаше и кимаше, а когато Майрън свърши, рече:
— Не се обаждат много често. Понякога цели месеци не ги чувам. Но той — брат ти имам предвид — е добре. Имам чувството, че е бил щастлив.
— „Бил“ ли?
— Моля?
— Ти каза, „че е бил щастлив“. Защо не каза просто, че е щастлив?
— Последните му имейли не са като предишните. Някак си по-постни са, по-информативни. Но пък и ние двамата с него не сме си толкова близки. Не ме разбирай погрешно. Обичам го. Обичам го не по-малко, отколкото обичам теб. Но не сме си особено близки.
И пак отпи от чая си с лед.
— А бяхте — отбеляза Майрън.
— Реално погледнато, не е точно така. Естествено, когато той беше по-малък, ние всички представлявахме по-голяма част от живота му.
— И кое промени нещата?
— Според теб Кити — усмихна се баща му.
Майрън си премълча.
— Как смяташ? Ще имате ли деца с Териса?
Смяната на темата го обърка. Не знаеше как точно да отговори. Затова бавно изрече:
— Доста деликатен въпрос. — Териса не можеше да има повече деца. Още не го беше съобщил на родителите си, тъй като искаше първо да я заведе на лекари специалисти, понеже и на него му беше трудно да го възприеме. Така или иначе, моментът не беше подходящ за подобен разговор. — Вече сме на години, но знае ли човек?
— Ще ти дам все пак един съвет, който няма да намериш в нито една книга за отглеждането на деца — приведе се към него баща му. — Ние, родителите, сме склонни да си приписваме по-голямо значение, отколкото в действителност имаме.
— Прекалено скромничиш.
— Ни най-малко. Известно ми е, че според теб ние с майка ти сме най-страхотните родители. И това ме радва. Наистина. Може би за теб сме били точно такива, при все че си блокирал в съзнанието си много от лошите аспекти.
— Като кое например?
— Нямам намерение да анализирам точно сега грешките си. И не е в това въпросът. Предполагам, че може и да сме били добри родители. Повечето хора са такива. И ако допускат грешки, то е от престараване. Но истината е, че в най-добрия случай ние, родителите, не сме нищо повече от едни автомонтьори. Способни сме да регулираме двигателя и да му осигурим необходимото смазване. Да поддържаме колата в движение, да й проверяваме маслото. Но колата си е такава, каквато е. Идва при нас като ягуар, тойота или приус. И не можем да превърнем тойотата в ягуар.
— Тойота в ягуар ли? — вдигна вежда Майрън.
— Разбираш какво искам да кажа. Знам, че аналогията ми не е най-подходящата, пък и като се замисля, не е и издържана технически в смисъл, че не е задължително ягуарът да превъзхожда тойотата. Просто са създадени различни и имат различни нужди. Има деца, които са срамежливи, други са отворени, трети обичат да четат, четвърти са спортисти — в този смисъл ти говоря. Но възпитанието не променя кой знае колко тези неща. Дори и да успеем да внушим определени ценности, обикновено объркваме онова, което вече е налице.
— Тоест когато тръгнеш да правиш от тойотата ягуар — обади се Майрън.
— Сарказмът ти е излишен.
И Териса му беше изтъкнала абсолютно същия аргумент преди време на заминаване за Ангола, макар и при коренно различни обстоятелства. Природата надделява над възпитанието, твърдеше и тя. С което целеше и да го успокои, и да го утеши, но сега, седнал на верандата срещу баща си, Майрън не беше съвсем готов да го приеме.
— Природата му нямаше да остави Брад да си седи у дома, на едно място — рече баща му. — Него все го сърбяха ходилата. Писано му е било да скита — да е номад, като прадедите ни. Затова ние с майка ти го пуснахме да върви. Като малки и двамата бяхте невероятни спортисти. Но ти имаше и спортна злоба, а Брад — не. Направо я ненавиждаше. Което не значи, че беше по-добър или по-лош от теб, а просто различен. Ох, уморих се. Стига толкова. Предполагам, че не си се захванал току-така, без причина да търсиш брат си след всичките тези години.
— Имаш право.
— Хубаво. Понеже въпреки всичко, което казах дотук, разривът помежду ви винаги е бил една от най-големите ми болки. И много ще се радвам, ако се сдобрите.
Тишина. Наруши я след време жужащият мобифон на Майрън. Погледна екранчето и се изненада, че го търси не кой да е, а Роланд Димонти — полицаят от нюйоркското управление, който му беше помогнал предната нощ в „Три Даунинг“. С Димонти ги свързваше стара дружба — вражда.
— Ще трябва да отговоря — каза Майрън.
Баща му даде знак да не се притеснява.
— Ало?
— Болитар? — излая насреща му Димонти. — Той не беше ли престанал с неговите щуротии?
— Кой?
— Много добре знаеш кой. Къде, по дяволите, е оня психопат Уин?
— Нямам представа.
— Съветвам те в най-скоро време да го откриеш.
— Чакай. Какво е станало?
— Една голяма шибана беля е станала. Така че побързай да го намериш.
5
Wiffleball — вариант на бейзбола за игра в ограничено или затворено пространство с лека, мека гумена топчица и дълга пластмасова бухалка. — Б.пр.