Блъснаха се в бордюра и продължиха да се движат още няколко метра, а после преминаха през оградата на застрахователния офис.
— По дяволите, ето къде отива моята политика — изруга Джон, макар вълнението да се усещаше в гласа му. Докато минаваше по тясната алея, камионът увеличи скоростта, а гумите изпищяха, щом зави към един от второстепенните пътища, отвеждащи извън града. — Добре ли си?
Рони погледна към мъжа, объркана и трепереща, а стомахът й се бунтуваше от страх, когато поклати глава и примигна. Какво, по дяволите, се бе случило? Кожата й още изгаряше от докосванията на непознатия мъж, който я бе държал, докато протестираше срещу допира, а тялото й крещеше за Тайбър.
Младата жена разтърси глава, борейки се за някакво подобие на контрол. Мили Боже! Те знаеха! Реджиналд изобщо не си бе губил времето да продава информацията, помисли си тя.
— Закарай ме у дома — Рони трепна от дрезгавия звук на собствения си глас и от болката, която бе отразена в него. — Искам да се прибера в къщи.
— Те ще чакат там, Рони — каза мъжът тихо, а двигателят на камиона заръмжа още по-силно, докато превозното средство се изкачваше по стръмния път, който минаваше покрай скалите извън града. — Трябва да се скриеш за известно време, докато разбереш какво да правиш.
— Да правя? — прошепна тя накъсано, като потриваше ръцете си, в опит да освободи тялото си от спомена за усещането на чуждото докосване. Мили Боже, какво щеше да прави? Баща й бе действал по-бързо, отколкото бе очаквала. Сигурно я бе предал още преди да се появи в къщата.
Не можеше да се прибере вкъщи. Джон беше прав. Те щяха да я открият там. Щяха да нахлуят в къщата. Нямаше начин да се скрие от тях. Но какво друго й оставаше?
— Знам едно място — въздъхна най-накрая Джон. — Там ще бъдеш в безопасност за известно време, ако не ни хванат, преди да стигнем. Всичко ще бъде наред, Рони, поне докато се свържем с Калън. А ти знаеш, че трябва да го направиш.
Той я стрелна с твърд, настоятелен поглед. Очите му още блестяха заради гонитбата, а адреналинът светеше в тях.
Не, не на Калън трябваше да се обади, помисли си Рони. Вината не бе негова. Беше на Тайбър и, за Бога, той щеше да си плати. Ръцете й се стегнаха, когато яростта нарасна в нея, почти толкова гореща, колкото възбудата, която често я оставяше слаба и безпомощна. Ако успееше да се добере до него, щеше да го убие. А безчувственият й, продажен баща, щеше да бъде следващия.
Глава трета
Тайбър разкърши рамене, когато слънчевите лъчи на късната пролет проникнаха през прозореца зад него, просмукаха се през плата на тениската и затоплиха плътта му. Това бе другото най-хубаво нещо, след това да бъде на открито, и всичко, което можеше да си позволи за момента.
Котешкият Прайд сега живееше в пределите на имението като в капан, който не биваше да смята за толкова мъчителен. Въпреки че беше просторно, стените сякаш го притискаха, затворът пробождаше съзнанието му и му припомняше неща, които бе най-добре да останат забравени. И както винаги, когато се опитваше да избяга от спомените от създаването си и времето, прекарано затворен в лабораторията, изследван, мушкан и пробождан, мислите му се насочваха към нея. Дълбоки сини очи, мека и копринена като сън кожа, топлината на възбудата й, изгаряща съзнанието му.
Рони. През последните няколко седмици, мислите за нея бяха по-силни от всякога. Нуждата му от нея само нарастваше, вместо да намалява, както смяташе, че трябва да стане. И това го тревожеше. Тайбър знаеше повечето подробности за чифтосването на Калън с Меринъс. Знаеше признаците. Имаше тези симптоми в продължение на една година, но не толкова крайни и не толкова силни. Освен това не бе целунал половинката си. Не бе позволил на мощния хормон да се освободи в тялото й. Ако тя бе неговата половинка, щеше да носи белега му. Неведнъж през последните месеци, преди да се премести от Санди Хоук, Тайбър се бе намирал достатъчно близо до Рони, за да забележи ако малката, никога незарастваща рана, се е превърнала в белег на рамото й. Не че щеше да я потърси. Приближаването му до Рони бе невъзможно.
Тя не разговаряше с него. Ако го видеше да приближава, тръгваше в друга посока. Ако уловеше погледа й, очите й светваха яростно, искрящи от чисто женски гняв, а той се опитваше да разбере причината, която го причинява. Не беше ли уважил нейното желание, като я бе оставил да живее нормален живот? Не й се бе обаждал, не я бе посещавал. Не я заговаряше, ако се случеше да мине покрай нея. Какво право имаше тя да се сърди? И защо трябваше да го е грижа, че тя му е сърдита?