Рони отново усети промяната в члена му — забиването, галенето по най-чувствителната част на тръпнещата й вагина — и изгуби целия си разум. Не знаеше какво изкрещя. Не знаеше, че й трябва дъх, за да изрече думата. Звукът отекна около нея, гърлен, примитивен, когато ревът избухна от гърдите на Тайбър, и тя усети дълбоките, силни пулсации от на изливаща се сперма, изстреляни рязко и горещо вътре в нея.
Младата жена неясно почувства как той се срива върху нея. Дишането му беше учестено, задъхано, а гласът — дрезгав, когато прошепна думи, в които тя не намери никакъв смисъл. Телата им бяха влажни, свързани заедно, сякаш не искаха да се разделят. Биха могли да останат така завинаги и Рони нямаше да има нищо против. Очите й бяха затворени и когато последният трепет на кулминацията премина през тялото й, тя позволи на умората да надделее.
Мракът я обгърна, когато тялото на Тайбър я покри, затопляйки я. Младата жена въздъхна. За първи път от години насам, беше заситена и в безопасност. И с тази мисъл тя си позволи да заспи.
Глава четиринадесета
Тайбър усети как Рони потъна в изтощен сън. Тялото й се отпусна под него безжизнено и прие тежестта му, докато той опитваше да се научи как да диша отново.
Ръцете му бяха преплетени в косата й, лицето му заровено в рамото й, а зъбите му още бяха забити в белега, който беше оставил върху нея преди толкова време. Можеше да усети сладкия вкус на кръвта й в устата си, където кожата бе разкъсана, а той я беше поглъщал като човек, умиращ за вкуса на екстаза.
Да стои далеч от нея бе най-трудното нещо, което беше правил в живота си.
Отдръпването от стегнатата хватка на вагината й около пениса му, беше истинско мъчение, една агония от удоволствие почти толкова интензивна, колкото постигането на унищожителното освобождение, което го бе разкъсало.
Животинският шип се беше оттеглил, прибирайки се обратно под главичката на члена му, освобождавайки го от сладката топлина, в която бе заключен вътре. Тайбър се изплъзна от тялото на Рони, изумен от невероятната слабост, която го бе обзела.
Господи, имаше чувството, че умира и е повече от готов да се предаде в ръцете на неумолимия жътвар. Всичко би дал, за да остане там само още миг, да се наслади на върховното удоволствие, което беше открил затворен вътре в топлината й.
Беше по-различно от всичко, което бе преживявал някога. Всяка клетка в тялото му ликуваше от докосването до нея, от това, че я бе накарал да крещи и да умолява, докато вълната на облекчението я заливаше.
Тайбър се раздвижи върху леглото почти замаяно, крива усмивка разтегли устните му, докато насилваше краката си да го задържат изправен, макар и малко неуверено. Тогава направи грешката да се обърне и да погледне жената, отговорна за всичко това.
Гърдите му се стегнаха. Брутална, разкъсваща болка го помете, докато се взираше в бледото й лице, в нежната линия на челото и бузата. Устните й бяха леко отворени, подканящи за целувка. Бог да му е на помощ, Рони беше неговият живот! Тайбър се взираше в нея, сякаш я виждаше за първи път, осъзнавайки от какво е бил принуден сам да се откаже в продължение на месеци.
Тази жена имаше способността да го унищожи. По дяволите, вече почти го бе убила с първото си отхвърляне. Какво щеше да прави, ако Рони си тръгнеше отново, след като вече бе вкусил от нея? Как би могъл да я принуди да остане, ако забременееше, но в сърцето си не желаеше да бъде с него? Щеше ли природата да бъде толкова жестока, че да го обвърже с жена, която не може или не би искала да го обича?
Тайбър се протегна и отмести един гъст кичур златистокестенява коса, след това бавно издърпа чаршафа върху тялото й, преди да се отдръпне бързо и да тръгне към банята. Докато го правеше, той си спомни първия път, когато я бе видял, преди повече от десет години. Беше я открил в гората, свита на кълбо, с ръце обгръщащи дребното й тяло. Очите й се взираха в празното пространство, но той знаеше, че това, върху което е фокусирана, е нещо вътре в нея, а не отвън.
Тайбър познаваше това чувство. Тогава беше млад, но бруталността в лабораториите и ужаса при бягството им, бяха заличили завинаги част от неговата човечност. Как би могъл да изгубиш нещо, което никога не си спомняш да си имал, запита се мъжът, като опря ръце на мивката и се взря в дивото изражение на лицето, което го наблюдаваше. Той не бе нищо повече от животно през онези дни. Разярен, наранен, не желаеше и не можеше да се впише в безгрижния начин на живот, който Мария се бе опитала да им създаде.