— Не разполагам все още с пари…
— Аз ще платя — изръмжа Тайбър. Погледът му я разкъса, яростта му сега бе почти осезаема. — Млъкни, по дяволите, и ме изслушай за разнообразие, преди да те убият, заради този твой луд баща.
Гласът му се засилваше с всяка дума. Рони погледна към него предпазливо. Никога не го бе чувала да повишава тон.
— Не се нуждая от милостинята ти — тя скръсти ръце на гърдите си, поглеждайки отново през предното стъкло, а гърдите й се стегнаха от гняв и болка. — Аз съм възрастна, Тайбър. Всичко, от което се нуждая, е шибана работа.
— Ти си на път да направиш нещо, за което ще съжаляваш и със сигурност не е необходимо.
Главата на Рони се разтърси, когато камионът спря рязко зад гаража.
Тайбър губеше самообладание, тя можеше да го усети. Подобно на електрически ток, напрежението между тях започна да пращи, като я удряше и почти отнемаше дъха й.
Все още беше ранно утро, часове преди гаража да отвори. Задната част, оградена с висока ограда, бе пуста, и ги оставяше скрити от чуждите погледи. Интимността на ситуацията се срути върху Рони като един тон тухли. Изведнъж младата жена се напрегна, болезнено усещайки мъжа до себе си. Той я гледаше с онзи поглед, който винаги я бе възбуждал. И сега не бе по-различно, беше възбуда. Рони бе девствена, но не и глупачка.
— Ще съжалявам ли? — думите се откъснаха от устните й, преди да успее да ги спре.
Лицето й пламна и тя се извърна бързо от него, поклащайки глава. Чувстваше се толкова незряла и глупава, каквато знаеше, че е сега.
— Забрави — тя поклати глава и се взря в пустия паркинг. — Със сигурност нямах предвид това.
Но беше точно така. Бе достатъчно честна, за да го признае пред себе си.
— Рони — сега гласът на мъжа бе мек, изпълнен със сила и гореща емоция, които накараха сърцето й да затупти три пъти по-бързо.
— Виж, не се нуждая от никакви лъжливи приказки — каза тя, опитвайки да скрие унижението си. По дяволите, кога щеше да се научи да държи устата си затворена? — Защо просто не ме закараш у дома и да забравим, че някога съм казала…
— Мислиш ли, че не искам да те отведа в леглото си? Да ти дам това, което и двамата желаем?
Рони се вцепени. И изскимтя. О, Господи, този жалък, малък звук не бе излязъл от нейното гърло. Тя се обърна да го погледне, чувствайки как отчаянието, което бушува вътре в нея, извира на повърхността.
То бе там, върху неговото лице. Тъжни сенки на съжаление, на глад, които Рони зърна случайно в очите му.
— Но няма да го направиш — прошепна тя, а сърцето й се разкъса. — Нали?
— Погледни се — каза Тайбър нежно, въпреки, че гласът му бе груб. — Ти си толкова невинна и сладка и нямаш ни най-малка представа за животното, което се опитваш да освободиш.
— Ти няма да ме нараниш — тя го знаеше. Знаеше, че ако му се отдаде, той може да разбие сърцето й, но никога няма да я нарани физически.
— Не можеш да бъдеш сигурна в това, Рони — Тайбър вдигна ръка от волана и се протегна да докосне бузата й.
Топлината на загрубелите върхове на пръстите и докосването на палеца му по устните й, бяха достатъчни, за да изтръгнат от гърлото й ридание, породено от нарастващото й желание. Трябваше да го докосне, да го вкуси. Езикът й се подаде, докосвайки плътта му. И двамата простенаха. Звуците бяха горещи, жадни и изпълниха вътрешността на камиона с напрежение, което изопна всяка клетка в тялото й.
— Караш ме да те желая толкова силно — Рони не можеше да сдържи думите или копнежа си. — Понякога не мога да го понеса, Тайбър, толкова много се нуждая от теб. Обичам те.
Двамата бяха приятели от години. Неговата къща се намираше недалеч от нейната и той присъстваше в живота й от толкова дълго, че тя се питаше дали би могла да живее без него.
Тайбър преглътна мъчително.
— Не знаеш какво говориш.
— Обичам те откакто навърших единадесет, Тайбър. Откакто ме взе от проклетата планина и ме заведе обратно в къщата на майка си. Не знаеш ли, че ти принадлежа? — Рони мразеше тази мисъл. Мразеше колко много се нуждае от него, колко много я боли за него. — Толкова ли съм ужасна, че дори не ме искаш, Тайбър? — дали онези почтени, спретнати, лицемерно скромни жени, които я осъждаха, заради действията на Реджиналд, бяха прави? Беше ли опетнена по някакъв начин? Недостойна за любов? Мисълта за това прободе душата й.
Очите му пламнаха от жажда, сякаш думите й освободиха нещо вътре в него, което не можеше повече да сдържа. Надеждата се надигна в Рони. Възбудата й се разпали допълнително, изгаряща вече влажните дълбини на влагалището й.