Тайбър я освободи бавно, но продължи да се взира в нея по-внимателно от всякога. Тя изглеждаше разгневена, звучеше ядосано, но под аромата на възбудата й, я обграждаше миризмата на страх и болка.
Рони си мислеше колко е трудно да стои пред него, да го мрази само Бог знае за какво, докато той усеща агонията, разкъсваща душата й. Тя беше част от него, повече отколкото знаеше, повече отколкото някога би могла да разбере.
Ръката на Тайбър се протегна и пръстите му докоснаха бузата й въпреки инстинктивното й трепване.
— Ти беше моя, когато беше на единадесет години, беше моя, когато се превърна в жена. Не си по-малко моя сега, Рони — мъжът задържа гласа си тих, докато се бореше да потисне звяра, ревящ да я накара да отстъпи веднага. — Не можеш да го преодолееш, колкото и да искаш, засега. Но няма да те пусна. Не се самозалъгвай за това.
Рони пое дъх бавно и дълбоко. Тайбър можеше да види влагата, блестяща в очите й. Нямаше сълзи, но бяха близо, въпреки че продължаваше да го гледа с презрение.
— Сигурно ти харесва да се самозаблуждаваш, Тайбър. Ако е така, добре. Но аз няма да играя тази игра с теб. Не и този път — гласът й трепна при последните думи.
Тайбър отстъпи предпазливо. Можеше да усети как крехката хватка на контрола му отслабва.
— Ще вземем асансьора за лабораторията — той отказа да коментира изказването й. Остави я да вярва в това, което искаше. Засега. — Док ни очаква от един час. Сигурен съм, че не е особено доволен.
Улови леко горната част на ръката й. Имаше нужда да я докосне, без значение колко малък е този допир.
— Няма нужда да ме водиш като дете — гласът й беше нисък, пулсиращ от смесица гняв, възбуда и страх, докато се опитваше да издърпа ръката си от хватката му.
— Престани да се бориш с мен, по дяволите — Тайбър се обърна към нея и я притегли към себе си, позволявайки й да почувства ерекцията, която туптеше като възпалена отворена рана. — Откажи се от това засега, Рони. Остави го да си отиде, преди да направя нещо, за което и двамата ще съжаляваме.
Дежа вю! Ще съжалявам ли? — беше го попитала веднъж.
— Вече съжалявам — отсече Рони, трепереща от невъздържаните емоции, които сякаш я разкъсваха на парчета. — Не разбираш ли, Тайбър? Съжалявам за всичко това повече, отколкото можеш да си представиш.
Мъжът стисна зъби, а от гърдите му прозвуча нежелан предупредителен тътен. Всеки инстинкт, който притежаваше, изкрещя, че трябва да й покаже друго, да я принуди да признае, че не само хормонът причинява тази нужда, че това не е нещо, за което сърцето и душата й да съжаляват. Животното ревеше за подчинение, а човекът крещеше дори за повече.
— Един ден — изръмжа той тихо, — ще признаеш друго, Рони. Моли се, бейби, да не ме предизвикаш прекалено много, за да успея да чуя думите ти. Аз не съм някое от онези възпитани малки момченца, които си използвала досега. Аз съм шибаната ти половинка, и, за Бога, в момента поставяш на изпитание границите на търпението ми. Престани, преди да нараня и двама ни.
В очите на Рони проблесна страх. Тайбър благодари на Бог, че тя замълча, когато я освободи бавно, и че не се възпротиви, когато отново улови горната част на ръката й и я преведе през стаята. Защото ако го направеше, той имаше чувството, че ще й покаже повече отколкото и двамата искаха тя да види от животното.
Глава шестнадесета
— Колко точно игли притежавате? — попита остро Рони, когато Док Мартин вмъкна още една във вената й и започна да изтегля кръв.
Кожата й тръпнеше, докосването беше толкова противно, че й се искаше да повърне направо върху чистия под под малката кушетка, на която бе седнала.
— Няколко кутии всъщност — каза той сухо, като изтегли иглата, след това погледна надолу към нея с доброта, която предизвика сълзи в очите й. — Знам колко е трудно това за вас, госпожице Андрюс. Обещавам, че ще се опитам да побързам.
Рони погледна към Тайбър, който стоеше подпрян на стената до вратата. Беше напрегнат, изражението му бе диво, когато се взря в нея с гладна ярост.
— Не бързайте. Имам много кръв — младата жена пое дълбоко дъх, решена да премине през това. — Е, кажете ми, разполагате ли вече с лекарство?
Тайбър изръмжа. Докторът го погледна малко тревожно, макар че Рони долови потиснатия му кикот.
— Няма такова, за което да знаем — той най-накрая се отмести, давайки й възможност да си поеме въздух, който не мирише на мъж. — Провеждал съм всяко проклето изследване, което мога да се сетя. Сега върху това работят повече от дузина учени. Единственото решение е зачатие.